Майкл Ридпат - 66 градуса северна ширина

— Да. Бил млад, на двайсет и нещо, с къса руса коса, пет и осем — пет и девет. — Магнъс се зарадва да чуе познатите футове и инчове. Все още не можеше да се оправя с метричната система. — Широко лице, трапчинка на брадата, сини очи. Носел черно кожено яке и карирана риза, но бил спретнат. Много спретнат. Прекадено спретнат за куриер, според съседката. Говорел с акцент.

— Какъв акцент?

— Там е проблемът. Свидетелката е французойка, макар че говори добър английски. Виржини Рожон.

Беше го запомнила добре. Според нас го е харесала, каза, че бил хубавец. Акцентът му звучал като полски, но не беше сигурна. По-скоро от северна или източна Европа, отколкото Испания или Италия.

— Възможно ли е да е бил исландец?

— Исландският акцент разпознава ли се?

Магнъс се замисли.

— Да. Мисля, че да. Вкарайте някой исландец да поговори с нея, може да й прозвучи познато.

— Добра идея. Ще се обадя в посолството или на някой приятел на Гунарсон в Лондон.

— Освен тази следа, няма нищо друго, така ли?

— Не. Още сме в ранен етап, а вече сме в задънена улица. Шефът иска да ме изпрати при вас, ако нямате нищо против.

— Разбира се — каза Магнъс. — Ще се радваме да работим заедно. Кога пристигаш?

— Най-вероятно утре. Ще ти се обадя, когато си резервирам билет.

— Добре. А пък аз ще те посрещна на летището.

— Никога не съм ходила в Исландия — каза Пайпър. — При вас е голям бахър, а?

— Бахър?

— Да, де, студ, мраз.

— Още не е завалял сняг, но сме на 66 градуса северна ширина. Няма нужда да си носиш плажното масло.

— Балдур ще се зарадва — подметна Арни. — Британско ченге на негова територия!

— Аз ще се грижа за нея — каза Магнъс.

Това му изглеждаше като загуба на време, но пък щеше да му е приятно да има англоговорещ колега до себе си.

— И сега какво? — попита Вигдис.

Магнъс се облегна в стола и се замисли. Най-вероятно убийството нямаше никаква връзка с Исландия, но не биваше да се изключват никакви възможности. Нещо повече, трябваше да действат, сякаш убийството наистина е свързано с Исландия, иначе със сигурност нямаше да забележат тази връзка, ако тя съществува.

Все още имаше хора за разпит и папки за четене, но Магнъс си зададе основния въпрос: кое от това, което вече знаеше, звучи малко по-странно?

— Арни?

— Да?

— Разкажи ми за смъртта на Габриел Орн.

— Сигурен съм, че няма връзка с този случай.

— Разкажи ми.

— Добре — предаде се Арни. — Това беше миналия януари, точно в разгара на демонстрациите. Всички кадри на полицията бяха мобилизирани. Изпратиха ни на улицата, дори детективите, работехме без почивка и всички бяхме скапани… Морето изхвърли един труп на брега, при алуминиевата фабрика. Тялото беше голо. Откриха дрехите на десет километра от там, близо до летището, при велоалеята, която върви успоредно на брега. Тялото беше на Габриел Орн Бергсон. Оказа се, че е изпратил две прощални съобщения преди да скочи във водата: едно до майка си, която подаде сигнала, и още едно до бившата си приятелка, Харпа Ейнарсдотир, която ни се обади чак на следващата сутрин… Аз отидох да разпитам Харпа. Каза ми, че имали среща в някакъв бар, но Габриел така и не се появил.

— Но ти не й повярва?

— Имаше алиби. Видели са я в бара да го чака. Всъщност, дори се е скарала с някого там. Но останах с чувството, че нещо не пасва.

— Защо?

Арни се почеса по брадичката и силно смръщи вежди.

— Не знам. Нищо конкретно. Затова казах, че няма връзка с нашия случай.

— Сигурен ли си, че е било самоубийство?

— Мисля, че патологът имаше леки съмнения. Както и Балдур. Но ги натиснаха отгоре.

— Защо?

— По улиците ставаше революция — обади се Вигдис. — До този момент беше мирно. Но ако се разчуеше, че Габриел Орн е бил убит в нощта на демонстрациите, това щеше да хвърли нова светлина върху цялото положение. Политиците, комисарят, всички се страхуваха, че може да се стигне до насилие. Аз също.

— Арни, искам да ме чуеш — каза Магнъс. — Когато интуицията ти подсказва нещо, трябва да я слушаш. В повечето случаи ще сбъркаш, но понякога тя е най-надеждната улика, с която разполагаш.

Арни въздъхна.

— Добре.

— Къде живее тази Харпа?

— В Селтярнарнес. Да се обадя ли да проверя дали си е вкъщи?

— Не, Арни. Ще я изненадаме.

Харпа живееше в една от ред еднакви, бели къщи, обърнати към залива. Беше малка, но сигурно е струвала скъпо в по-добри години, помисли си Магнъс, за разлика от сега.