Майкл Ридпат: 66 градуса северна ширина

Но Магнъс усети как го обзема ужасен страх.

Не искаше да налети на чичо си Колбейн. Сиба бе казала, че дядо му вече не живее в голямата къща и затова Магнъс спря пред една от по-малките.

Излезе от колата. През прозореца видя мъж, приведен над някакъв вестник в холчето. Лицето му бе скрито, докато попълваше кръстословицата, но Магнъс видя, че мъжът е възрастен и че държи химикалката с лявата си ръка.

Позвъни на вратата. После почука.

— Добре де, идвам! — чу се познат глас: груб, но и вече малко по-слаб. — Ей сега! Търпение! Търпение!

Магнъс почука още по-силно.

Старец в зелена риза отвори вратата. Лицето му бе набръчкано от сблъсъка с хиляди морски бури. Устата му бе изкривена надолу. Сините му очички блестяха злобно.

— Магнус?

— Аз съм, да!

— Не те ли мярнах онзи ден на пътя?

— Мярна ме.

— Е, какво правиш тук?

— Идвам да ти предам едно съобщение.

— А защо си мислиш, че искам да го чуя?

Старецът беше на повече от осемдесет, но Магнъс усети вътрешната му сила. Опитваше се да овладее положението, разговора и самия Магнъс. Магнъс усети как се смалява до гордото, но изплашено дванайсетгодишно момче, което беше едно време.

— Не знам как е умрял баща ми и не знам как е умрял Бенедикт Йоханесон. Но знам, че ти имаш нещо общо и с двете убийства и смятам да разбера точно какво.

— Това ли е съобщението?

— Не. Съобщението ми е следното: не смей да умираш, преди да съм разбрал всичко. Защото ще те накарам да си платиш, старче! Можеш да разчиташ на това.

Лицето на Халгримур почервеня и той се наежи.

— Ти за какъв се мислиш, бе!?

Магнъс нямаше намерение да го слуша. Обърна се, скочи в „Рейндж Роувъра“ и запраши към Рейкявик.

Но щеше да се върне.