Майкл Ридпат - 66 градуса северна ширина

Арни наду клаксона, но това едва ли щеше да попречи на Олафур да завърти ключа.

Мерцедесът бе паркиран на алеята пред къщата, с муцуна към пътя и езерото. Арни трябва да направи нещо в следващите две или три секунди, за да убеди Олафур да не завърта ключа, а да излезе от колата.

По алеята край езерото вървеше една жена и буташе бебешка количка. Без да отпуска клаксона, Арни засили шкодата право към нея. Видя как устата й се изкриви в писък. В последния момент извъртя волана и се заби в близкото дърво. Въздушната възглавница го блъсна в лицето.

Арни чу писъците на майката и тропот от тичащи крака.

Отвори вратата, освободи се от въздушната възглавница и излезе от колата.

— Къде си се засилил така, по дяволите!?

Арни се обърна и видя разгневеното лице на бившия исландски премиер.

Усмихна се.

Под колата на Олафур имаше бомба. Арни сам я видя, лазейки под шасито. Не му беше работа, но трябваше някак да затвори устата на бившия премиер. Извикаха отряд сапьори от граничната полиция. Но те бяха свикнали да работят предимно с мини от Втората световна война. Отне им известно време, докато намерят двама специалисти по обезвреждане на коли-бомби. Единият бе на почивка, а другият — в едно от джакузитата на градската баня.

В крайна сметка експертите заложиха на сигурно и предизвикаха контролиран взрив, който направи на нищо градината на бившия премиер и изплаши до смърт дъщеричката на съседите.

Бригада „Викинг“, когато най-сетне се появи, нахлу в дома на Ейнар и го арестува, докато гледаше голф по телевизията. След обиск, в гаража му бяха открити пособия за правене на бомби.

В полицейския участък в Стикисхолмур Магнъс се готвеше да тръгне обратно към Рейкявик. Преди да потегли, занесе едно кафе в стаята за разпити, където чакаше Харпа. Планът бе да я закарат до Рейкявик, където тя да бъде подложена на официален разпит в полицейското управление. Щяха да я ескортират униформени полицаи.

— Благодаря — каза тя, поемайки чашата с кафе.

— А аз ти благодаря, че се нахвърли на Исак. Исках да те питам: ти как се озова долу толкова бързо?

— Скочих. Като теб — тя се усмихна. — Само че не се пребих толкова. Как е Исак? Ще оцелее ли?

— В момента е в интензивното. Поддържат го в изкуствена кома и му вливат лекарства против мозъчно възпаление. Не е сигурно, но май ще се възстанови напълно… За съжаление.

— Аз пък се радвам, Магнус. Не искам още едно убийство да ми тежи на съвестта.

Магнъс имаше какво да каже по този въпрос, но си замълча. Отпи от кафето.

— Сега какво ще стане? — попита Харпа. — Ще ме затворят ли?

— Най-вероятно — отговори Магнъс. — Но може и да се отървеш, ако имаш добър адвокат. Това все пак е Исландия, не Тексас.

— Не знам дали ще издържа.

— Ти много препати — каза Магнъс. — Наистина много. Повечето хора отдавна биха се пречупили.

Харпа се усмихна тъжно.

— На една крачка съм.

— Сигурно, но мисли за Маркус. Само за него мисли. Стискай зъби заради него.

— Да — кимна Харпа. — Добре.

Магнъс пресуши чашата си.

— Въпреки всичко, той е късметлия, че има такава майка. Ако ти не се пречупиш, той ще стане един чудесен млад мъж, сигурен съм.

Харпа с усилие удържа сълзите си.

— Благодаря — каза тя толкова тихо, че Магнъс едва я чу.

Слънцето залязваше бавно над океана и къпеше Бярнархьофн в лъчите си. Магнъс бе доволен, че пътува сам обратно към Рейкявик. Наслаждаваше се на този двучасов преход от хаоса в Стикисхолмур към полицейското управление в столицата.

Телефонът му зазвъня. Номерът бе непознат и Магнъс за малко да не вдигне. На третото позвъняване обаче не издържа.

— Магнус!

— Здравей, Магнус, Снори се обажда.

Магнъс усети как се изправи в седалката. Говореше с Голямата Сьомга!

— Здравей, Снори.

— Обаждам се да ти се извиня. Ти беше прав от самото начало. Трябваше да те послушаме.

— Беше трудно решение — каза Магнъс. — Нямаше никакви доказателства.

— Но ти беше прав. Предполагам, че именно затова си при нас. Затова и искаме да останеш.

— Благодаря — отвърна Магнъс. — Снори?

— Да?

— Не забравяй, че тези хора са престъпници, а не терористи.

Снори се засмя.

— Няма. Остава само да убедя и всички останали в това.

Магнъс се усмихна и затвори. Извинението беше прието. Доколкото знаеше, полицаите не обичаха да се извиняват, особено шефовете.

Искаха да остане в Исландия. Така да бъде.

Но какво ще прави с Ингилейф? Сигурно вече е говорила със Свала. Вече е решила. Може би не биваше да й затваря толкова бързо, а да й каже да изчака, докато той предупреди Олафур Томасон.