Майкл Ридпат - 66 градуса северна ширина

— Да. Сигурен съм — каза той.

Магнъс го изгледа втренчено. Не му повярва.

Емилия Гунарсдотир излъчваше самоувереност. Тя беше малко над трийсетте, слаба, с черна коса, вързана на опашка. Носеше елегантен черен костюм, а по врата и ушите й проблясваше скъпо, но дискретно злато.

Офисите на О Би Джи Инвестмънтс заемаха един от петте етажа на голяма сграда, разположена на стотина метра от централата на „Одинсбанки“. От надписите в лобито Магнъс разбра, че останалите обитатели са адвокатски кантори и счетоводни фирми, както и някои загадъчни финансови компании като самата О Би Джи. Когато стигнаха до етажа на компанията, Магнъс видя бронзова статуя в реален размер на викинг в пълно бойно снаряжение, възседнал мотор Харли Дейвидсън.

Емилия въведе Магнъс и Арни в кабинета си: дебел бял килим, черни кожени кресла и диван, голямо черно бюро без лист хартия по него, само тънък монитор. Разликата с кабинета на Гудмундур бе огромна.

— Много съжалявам за брат ти — започна Магнъс.

За момент самоувереното излъчване на Емилия се пропука. Но с едно присвиване на устни, тя бързо го възстанови.

— Благодаря — отвърна сухо тя. — Седнете. Надявам се нямате нищо против да изчакате няколко минути. Помолих адвокатката си да присъства на разговора. Тя работи тук, след малко ще се появи.

Магнъс се изненада.

— Едва ли ще ти трябва адвокат, Емилия. Ти не си заподозряна — „Още не“, помисли си Магнъс. Присъствието на адвокат на такъв ранен етап от разследването му се струваше крайно подозрително.

— За това престъпление — не. Но не забравяй, че компанията ни се разследва и за други неща.

— Аз нямам нищо общо с работата на специалния прокурор. Дойдох, за да разбера нещо повече за брат ти.

В този момент в стаята влезе една жена.

Магнъс я разпозна и не успя да скрие изненадата, която се изписа на лицето му. Жената също изглеждаше стъписана.

— Това е Сигурбьорг Вилхялмсдотир, адвокатката ми — представи я Емилия. — Но виждам, че май вече се познавате.

Последва кратък момент на сконфузено мълчание, докато Магнъс и адвокатката се чудеха какво да кажат.

— Да — каза накрая Магнъс и прочисти гърло. — Познаваме се. Братовчеди сме. — Магнъс колебливо се приближи до Сигурбьорг и я целуна по бузата.

— Ясно — каза Емилия, без да се изненада. Това беше Рейкявик, все пак. Но забеляза, че не са в блестящи взаимоотношения, макар да не знаеше защо. — Има ли някаква пречка да присъстваш на този разговор, Сигурбьорг?

— Не — отвърна Сигурбьорг. — Няма проблем.

— Ние не сме близки — обади се Магнъс и веднага съжали. Така беше, но прозвуча ненужно грубо.

— Добре — каза Емилия. — Ами, хайде да започваме.

— Какво можеш да ми разкажеш за Оскар? — попита Магнъс. Арни извади тефтерчето си. По лицето му се изписа крайна концентрация — беше готов за поредната доза финансов жаргон.

— Той беше чудесен човек — Емилия се запъна. Сякаш този прост въпрос щеше да отключи емоционален изблик, което беше и целта на Магнъс. Но само миг по-късно, тя отново възвърна самообладанието си. — Много умен, енергичен, забавен… Хората го харесваха. Обичаха го. Особено подчинените му.

— А враговете му?

— Той нямаше врагове.

— Е! Хайде сега, Емилия! Не може човек като него да няма врагове!

В очите на Емилия проблесна раздразнение. Не обичаше да й противоречат.

— Да, предполагам, че е имал съперници в бизнеса. Но те не го мразеха. Пресата обичаше да клюкарства за Оскар, но и се нуждаеше от него, за да си продава тиража. По време на демонстрациите някои хора поискаха главата му, но те не го познаваха.

— Клиенти на банката ли? Вложители? Акционери? Сигурно много хора са загубили пари при национализацията на „Одинсбанки“?

— Така е. Но те не обвиняваха брат ми за това. Всички исландски банки се сринаха. С „Одинсбанки“, това стана най-безболезнено.

— Какво ще ни кажеш за личния му живот? Жена му? Или по-скоро бившата му жена.

— Камила ли? Тя бе съкрушена, когато се разделиха. Той имаше любовница и Камила разбра за това… Но това стана преди пет години или повече. След това се разбираха сравнително добре. Той редовно се виждаше с децата, поне докато не се покри в Лондон.

— Имал е гадже рускиня, нали? Таня Прокорова, манекенка.

Емилия потрепери.

— Може да е манекенка, но определено не беше глупава. Оскар бе влюбен до уши. Тя беше спокойна, красива, и го въртеше на малкия си пръст. Аз не я харесвах. След това, естествено, го заряза, щом разбра, че не е толкова богат, колкото тя си мисли. С Клаудия му беше по-добре.