Майкл Ридпат - 66 градуса северна ширина

— Един наемен убиец не може да допусне такава елементарна грешка — каза Магнъс.

— Така е — съгласи се Пайпър. — Но може би не е бил наемен убиец. Може да е бил някой познат на Гунарсон. Той все пак го е поканил вътре.

— В такъв случай, трябва да е бил исландец — каза Магнъс. — Не е изключено убийството да е свързано с Русия. Оскар е имал приятелка рускиня, нали? — Магнъс провери записките си. — Таня Прокорова.

— Вече я разпитахме. Твърди, че го зарязала преди два месеца. Тя е манекенка, слаба, с крака до раменете, но не е въздух под налягане. Завършила е счетоводство. Разбрала, че Гунарсон е разорен и затова го изоставила.

— Тя има ли приятели руснаци?

— Има. Движи се из милиардерските кръгове в Лондон. А там има доста съмнителни субекти. А при вас какво става? Открихте ли някаква връзка с Русия в Рейкявик?

— Още не — отговори Магнъс, — но ще разпитаме. Тук са разследвали Оскар за измами с ценни книжа и за пазарна манипулация.

— В Сити се носи слух, че някои от исландските банки работят с парите на руската мафия — каза Пайпър.

Магнъс повдигна вежди и погледна към колегите си. Арни изглеждаше объркан. Вигдис поклати глава.

— И това ще проверим — каза Магнъс, засрамен от невежеството си. — Ще ви се обадим пак в края на деня.

— Добре. Благодаря, Магнъс.

Магнъс се обърна към колегите си.

— Разбрахте ли всичко? — попита той на исландски.

Беше сигурен, че Арни е разбрал. Той бе завършил криминология в една школа в Индиана и говореше английски много добре. Вигдис обаче твърдеше, че не говори английски. Магнъс не й вярваше. Всички исландци под трийсет и пет годишна възраст говореха поне малко английски и нямаше причина тя да прави изключение, само защото е чернокожа.

Вигдис се отличаваше с това, че беше единственият чернокож служител на полицията в Рейкявик. Беше й писнало да се отнасят с нея, сякаш не е исландка. Както бе обяснила на Магнъс, баща й бил офицер в американската авиобаза в Кефлавик, но тя не го познаваше, нямаше желание да го вижда и се чувстваше точно толкова исландка, колкото самата Бьорк.

Магнъс я харесваше. Тя бе съвестен полицай, а и за американското ченге беше по-приятно да вижда поне едно черно лице сред всичките си бледолики колеги.

Арни кимна, а Вигдис не реагира.

— Да разбирам, че да? — каза Магнъс. — Добре. Хайде да разпределим задачите.

Централата на „Одинсбанки“ се намираше на булевард „Боргартун“, който следваше извивките на залива. От двете страни на улицата се издигаха скъпи стъклено-мраморни сгради. Тук нямаше гора от небостъргачи като във всеки американски финансов център. Този район бе по-спокоен и някак по-бездушен.

Арни и Магнъс спряха на паркинга зад една от най-лъскавите сгради. Влязоха през въртящи се врати, под надпис „Нова Одинсбанки“. Из лобито се носеше ромоленето на вода, идващо от различните каскади, фонтанчета и декоративни басейнчета.

Посрещна ги асистентката на директора, която ги качи с асансьора до най-горния етаж. Минаха през конферентна зала за поне четирийсет души, която бе злокобно тиха, с угасени монитори и празни столове, като се изключат десетина човека, скупчени в далечния край на помещението. Зад групата се разкриваше красива гледка към залива и вулкана Еся, в момента захлупен от сиви облаци.

— Днес е много спокойно — каза асистентката. А после добави с кисела усмивка: — Всеки ден е спокойно.

След още няколко завоя по коридорите, тримата най-сетне стигнаха до кабинета на главния директор. Той бе висок мъж, към шейсетте, с волево, четвъртито лице, гъста сива коса и вродено строго изражение. Казваше се Гудмундур Расмусен, беше пенсиониран, но преди около година го бяха привикали да поеме банката. Кабинетът му беше впечатляващо празен — едно бюро, няколко удобни стола и маса за съвещания. В единия ъгъл се виждаха два кашона. Това напомни на Магнъс за полицейската централа, от която идваше.

— Това, което се случи с Оскар, е ужасно. Ужасно! — каза Гудмундур. — Аз не го познавах добре. Той беше от младото поколение. По мое време действахме по различен начин — той поклати глава и изцъка с език, — много различен. Затова от една година насам се опитвам да оправя бакиите на Оскар и ортаците му.

— Харесваха ли го колегите му в банката? — попита Магнъс.

— Да — каза Гудмундур. — Дори след като всичките му грешки излязоха наяве. Той беше харизматичен, хората обичаха да работят за него. — Строгата бръчка стана по-дълбока. — Много ми е трудно да се съревновавам с това. Служителите си спомнят с носталгия годините, когато Оскар им е бил шеф. Явно не осъзнават, че тези години бяха пагубни за банката. Нещата трябва да се променят. Банката е вече собственост на правителството. Трябва да внимаваме и да не правим нищо прибързано.