Майкл Ридпат - 66 градуса северна ширина

— Венецуелката?

— Да. Бяха си лика-прилика. Тя имаше пари от развода си. Всъщност е с една година по-голяма от него, но не искаше никой да знае това. С нея Оскар беше много по-спокоен. Срещала съм я само два пъти в Лондон, но знам, че му влияеше добре.

— Той познаваше ли много руснаци? Освен Таня.

— Не знам — каза Емилия. — Може би се е виждал с приятелите й по разни коктейли.

— А клиенти на банката?

Сигурбьорг, адвокатката, се прокашля.

Емилия я погледна.

— Боя се, че не мога да обсъждам клиентите на банката.

— Имало ли е клиенти руснаци, с които Оскар да е работел лично?

Емилия не отговори.

Магнъс настоя.

— Пране на пари? Руски бизнесмени, които са загубили много заради „Одинсбанки“?

Сигурбьорг го прекъсна:

— Това са деликатни въпроси. Специалният прокурор разглежда досиетата на всички клиенти на банката. Емилия не иска да влияе на резултатите от разследването му.

Магнъс не й обърна внимание.

— Брат ти е мъртъв, Емилия. Някой го е убил. Искам да помогна на английската полиция да открие престъпника. Трябва да разберем дали убийството има някаква връзка с Русия, особено през Исландия.

— Спокойно, Сигурбьорг — каза Емилия. — Нямало е руски клиенти. Имаше един-двама, но бяха дребни риби. Просто Оскар им нямаше доверие. Това беше правило на банката: никакви връзки с Русия.

— А възможно ли е Таня да го е запознала с някой подозрителен руски бизнесмен, който е търсел къде да си пере парите?

— Не е изключено, но не съм чувала подобно нещо. Пък и се съмнявам. Оскар се пазеше точно от такива хора. Да, беше оглупял по Таня, но тя така и не спечели доверието му.

— Хм — Магнъс не беше убеден. — А семейството? Някакви дрязги там?

— О, Оскар беше пълен отличник в очите на нашите — Емилия каза това без капка завист.

— Дори след като започна кризата?

— Дори тогава. Имам още един брат и една сестра.

Брат ни доста се стъписа, когато разбра, че не е толкова богат, колкото си мисли, но въпреки всичко боготвори Оскар. — Емилия преглътна, осъзнала грешката си. — Боготвореше го.

Тя затвори очи. Една сълза се плъзна по бузата й. Непробиваемата й фасада се срути пред очите на Магнъс. Тя подсмръкна.

— Съжалявам — каза Емилия. — Това ли е всичко?

Изведнъж в главата на Магнъс изплува образът на Латаша, шестнайсетгодишно момиче от едно бостънско гето. Бяха застреляли петнайсетгодишния й брат в лицето зад една сграда, няколко часа преди Магнъс да я разпита. Тя беше горда. Нямаше да помага на куките. Беше смела и уравновесена. Майка й лежеше надрусана в спалнята, а сестричката й чакаше да й сменят пелените. Едва когато Магнъс тръгна да си ходи, по бузата на Латаша се стече една сълза и тя го помоли да намери убиеца на брат й.

Магнъс се справи бързо с това: убиецът беше най-добрият приятел на брат й — на четиринайсет години. Скарали се за някакъв откраднат айпод.

Независимо дали ставаше дума за момиче от гетото или за бизнесдама от Исландия, Магнъс винаги съчувстваше на опечалените роднини. Винаги!

— Благодаря, Емилия — каза той. — Може да се върнем пак за още няколко въпроса.

Емилия кимна. Сълзите вече се стичаха свободно и по двете й бузи. Магнъс и Арни излязоха.

Сигурбьорг ги настигна при асансьора. Тя беше няколко години по-голяма от Магнъс, на около четирийсет, и имаше червена коса и широко лице. Макар косата й да беше различен цвят, тя напомняше на Магнъс донякъде за майка му, само че в по-стар вид. Майка му бе умряла на трийсет и пет.

— И той ли ти е клиент, Сиба? — попита я Магнъс, сочейки към викинга на мотора. — Той поне си държи езика зад зъбите.

— Съжалявам, че ти се меся — каза Сигурбьорг на английски. Бе отраснала в Канада и, подобно на Магнъс, се завърна в родината вече на зряла възраст. — Разследването на „Одинсбанки“ от специалния прокурор е изключително важно за О Би Джи.

Магнъс сви рамене.

— Това ти е работата.

Това правеха адвокатите: възпрепятстваха полицейски разследвания. По този начин функционираше системата и Магнъс отдавна се бе отказал да се бори с това.

— Ето ти визитка — каза Сигурбьорг. — Знам, че избягах миналия път, когато се видяхме, но все пак, обади се, а? Ела на вечеря вкъщи. Искам да те запозная с мъжа си.

Магнъс взе картичката и я зачете. Фирмата му бе позната, а адресът бе на сградата, в която се намираха.

— Добре — каза той. — Ще се обадя.

Но не възнамеряваше да го направи. Искаше тази част от живота му да си остане заключена на сигурно в кутийката си. Сигурбьорг разбра, че Магнъс я лъже и се разочарова.