Майкл Ридпат - 66 градуса северна ширина

През полето от лава се напредваше изключително бавно и трудно, особено когато момчетата се опитваха да останат незабелязани. Беше слънчево, но студено. От североизток духаше постоянен мразовит вятър. Предишната седмица върховете се бяха покрили със сняг, който в момента падаше и върху бърдото Бярнархьофн. Момчетата спряха и се загледаха в един автомобил, който се зададе с тракане по пътя откъм прохода Керлингин. Един кон изцвили уплашено.

— Буик! — каза Бенедикт. Той разбираше от автомобили, или поне така твърдеше, макар че Халгримур силно се съмняваше. За Бени, всички автомобили бяха буици.

Двойка патици прелетя ниско над тях на път към върбите по брега на потока на Бярнархьофн.

Момчетата продължиха нататък. Бенедикт вече бе уморен. Както и Халгримур. Може би планът за тази игра не беше чак толкова добър. Но пък викингите, открили Америка, се бяха справяли с много по-тежки условия. А Халгримур беше берсерк — не може да се откаже.

— Хали, да се връщаме, а?

— Стига си хленчил, Бени!

— Ама уморих се!

Халгримур въздъхна.

— Добре. Ще отдъхнем две минути. Но после продължаваме към Америка!

Намериха една удобна ниша и седнаха в нея. Лавата ги пазеше от вятъра, а слънцето топлеше бузите им. Халгримур погледна нагоре към злокобния силует на прохода Керлингин и фантастичните скални образувания по краищата му. Оттук се виждаше силуета на Тролката от Керлингин — огромна жена с торба на гърба. Торбата бе пълна с непослушни деца от Стикисхолмур. Слънцето заварило Тролката, докато се прибирала към пещерата си, и я вкаменило на място за вечни времена.

Могат ли берсерките да победят Тролката в честен двубой? Това се чудеше Халгримур. Няма да е лесно. Може би ако я нападнат заедно, ще успеят.

Обърна се към Бенедикт за мнение и тогава чу развълнувани гласове.

— Някой ще го намери — това беше гласът на майката на Халгримур, която плачеше.

— Изключено! — баща му. Гласовете приближаваха. — Вече е на дъното на езерото и там ще си остане. Рибите ще го изядат. Той това заслужава!

— Ти си ужасно зъл човек! Няма да се върна с теб!

— А искаш ли да те пратя при него, курва такава!? Кажи де! Искаш ли!?

Халгримур чу как майка му хлипа.

— Мълчиш! Оставих коня на пътя. Хайде, тръгвай!

Вече бяха съвсем близо. Халгримур и Бенедикт трябваше да се скрият на всяка цена. Хали само предполагаше колко ще се ядосат родителите му, ако го видят тук. Момчетата се притиснаха плътно към земята и заровиха лица в мъха. Едва когато се убеди, че родителите му вече са далеч, Халгримур надигна глава.

— Бени? Те за какво говореха? Какво е „курва“?

Приятелят му не отговори. Стоеше загледан към Свинското езеро, а по бузите му се стичаха сълзи.

Четвъртък, 17 септември 2009 г.

Беше още тъмно, когато Харпа тръгна по „Нордурстрьонд“ към пекарната. Работеше там от два месеца. През лятото разходката бе приятна — светлините на Рейкявик сънено проблясваха, докато градът се будеше пред очите й, а слънцето чертаеше златна пътека през залива. Но тази сутрин изгревът бе просто едно стоманеносиво петно на хоризонта. От морето подухваше студен бриз. Харпа с нетърпение очакваше да усети приятния аромат на хляб от фурните в пекарната.

Когато я уволниха от „Одинсбанки“, Харпа прекара два месеца в ступор, затворена като буба в къщата с Маркус. Но в един момент й стана ясно, че трябва да си намери работа. Сети се за пекарната, където се отбиваше всеки ден, на път за банката. Хората там я харесваха и Харпа бе сигурна, че ще я наемат. Но си мислеше, че ще намери нещо по-добро.

Оказа се, че не може. И така, след два месеца безрезултатно търсене, тя се представи на Диса — шефката на пекарната. Диса бе мила, но отказа. Нямаха свободни места. Чак тогава истината блъсна Харпа с цялата си сила. В кризата няма работа за хора като нея. Никаква.

Харпа опита късмета си къде ли не, но чак в края на юни Диса й се обади да й каже, че се е освободило място при тях. Работата не беше лоша, хората бяха приветливи, а смените — гъвкави, което й позволяваше да прекарва повече време с Маркус. Родителите й го гледаха сутрин и го водеха на градина. А тя изкарваше някакви пари, които далеч не стигаха да погасява месечните вноски по заема.

Отново се замисли за смъртта на Оскар. И за Габриел Орн. Добре позната тревога сви стомаха й в стоманена хватка. Харпа спря. Обърна лице към морския бриз. Вдиша дълбоко няколко пъти и се разплака.

Бьорн. Имаше нужда да се види с него. Той винаги ставаше рано, за да си търси работа по рибарските лодки. Харпа извади мобилния телефон и набра номера му. Бьорн вдигна веднага.