Ричард Касл - Ледена жега

— Обявявам този ден за РПДРПС.

— Какво е РПД… и така нататък?

— Романтично пътешествие, докато работим по случая. Какво ченге си ти, бе?

Излязоха да се разходят по улица „Нюбъри“, за да си изберат някое от множеството кафенета и да обядват, но на „Бойлстън“ подушиха аромата от един павилион, където продаваха виетнамска храна — свинско с оризови спагети и оризови топчета — и внезапно мисълта за пай на „Нюбъри“ изгуби очарованието си. Разтвориха хартиената торба на една пейка на площад „Копли“ и се отдадоха на импровизирания си пикник.

— Хубав изглед — каза Руук и посочи бронзовата статуя пред тях. — Задникът на Томас Копли и една денонощна аптека. — Той сложи ръка на коляното й и добави: — Точно така ми харесва. — Отговор не последва и той повтори: — Точно така ми харесва.

— Изобщо не трябваше да напускам Ню Йорк.

Руук остави купата си на пейката, за да й посвети цялото си внимание.

— Виж, знам, че не ти е в природата да предприемеш нещо, което изглежда като стъпка назад, особено при този случай. Повярвай ми, знам, че за теб най-важни са усилията, но трябва да се опиташ да възприемеш това като работа. Дори ако не всяка секунда ти се струва, че е така, в момента разследваме нещо и аз знам, че е важно. Помни също, че отрядът от подчинени, на които се въсиш така строго, се скъсват от работа у дома. Стратегията ни е добра — „Разделяй и владей“ в действие.

— На мен не ми се струва така. — Хийт остави купата с ориза и се обади в управлението, докато Руук дъвчеше. Щом приключи, не можа да прикрие разочарованието си. — Не са открили нищо в старческия дом.

— Жалко. Чудех се дали разтворителят по ръцете й не е дошъл оттам. На такова място положително имат.

Тя поклати глава.

— Роуч вече са проверили.

— Знаеш ли, и ние трябва да си измислим такъв прякор. Като на Роули и Очоа. Роуч. — После Руук добави: — Само че нашият ще бъде романтичен. Като Бенифър, нали? Или Бранджелина. Ние може…

— Да прекъснем отношенията си? — разсмя се тя, но Руук настоя.

— Какво ще кажеш за Руки? Не.

— Ще престанеш ли?

— Или пък… Нуки? Хм, Нуки 7 7 Nooki — от англ., жаргонен израз за „необвързващ секс“ (бел. прев.) ми харесва.

— Така ли изгуби г-ца Микрофиш? С глупави шеги?

Той наведе глава.

— Да.

В Бостън заваля силно, така че двамата влязоха в Музея на изкуството. Изтичаха край група художници, които излагаха на тротоара картини на политическа тема, една от които беше прелестен, макар и не особено оригинален портрет с акрилни бои на алчно прасе с цилиндър и фрак, което пуши пура. Руук се загледа в него и докато тичаше нататък, почти се препъна в еднометрова позлатена скулптура на юмрук, стиснал шепа банкноти.

— Каква смърт само — отбеляза той, щом се озоваха във фоайето. — Нокаутиран от „Юмрука на капитализма“.

Щом влязоха, той усети, че Ники временно е забравила грижите си. Развълнува се и му разказа, че всяка седмица е идвала тук по време на следването си в Североизточния университет. Хвана го под ръка и му показа любимите си творби, включително маслените портрети на Вашингтон и Адамс от Гилбърт Стюарт, както и „Дори“ на Уинзлоу Хоумър. Омагьосан, Руук с благоговение каза:

— На ничия друга картина няма да видиш по-мокра вода.

Творбите на Джон Сингър Сарджънт им напомниха за репродукцията на „Карамфил, лилия, лилия, роза“, която Руук й подари, когато започнаха да се виждат. Целунаха се под „Дъщерите на Едуард Дарли Бойт“, шедьовър от период, когато художникът се издържал, като рисувал портрети на американски изгнаници в Париж. Четирите дъщери явно нямаха нищо против интимностите.

Отстрани висеше друга картина на Сарджънт, взета назаем от частен колекционер. И тя беше рисувана в Париж и представляваше портрет на някоя си мадам Рамон Сюберкасо.

— Тази никога не съм я виждал — каза Руук. — Не е ли изключителна?

Върху лицето на Ники обаче отново се спусна сянка. Тя отвърна само с небрежно „Аха“ и мина в следващата галерия, а гой изостана, за да се полюбува на портрета. От него го гледаше елегантна млада жена с тъмна коса, седнала до отворено пиано. Мадам Сюберкасо изглеждаше така, сякаш току-що се е извърнала от инструмента. Меланхоличните й очи се взираха напред, право в тези на зрителя, а едната й ръка почиваше върху клавишите. Картината внушаваше чувството, че нещо е прекъснало изпълнението й.

Руук последва Ники — беше му ясно защо портретът я натъжи. Дъждът беше спрял и тя го попита дали ще му е много досадно, ако я придружи на носталгична обиколка из старата й алма матер, от другата страна на улицата.