Ричард Касл - Ледена жега

Денят беше тежък, но умората на Хийт не можеше да се мери с раздразнението, което изпитваше. Когато Роуч се обадиха от бюрото на охраната в старческия дом, новините бяха смесени. Беше късно, така че успяха да интервюират нощния пазач, който бил на смяна предишната нощ, когато Уилиам Уейд Скот открил там куфара. За съжаление около контейнерите за боклук нямаше охранителни камери, което означаваше, че няма снимки нито на открилия го бездомник, нито на човека, който го бе оставил там. Пазачът разпозна Скот и потвърди, че е видял и него, и куфара около два часа преди да бъде направен записът в бижутерския магазин. Каза също, че е видял Скот да идва с празни ръце, което потвърждаваше разказа му, че го е взел от боклука, но не разпозна жертвата, попарвайки ентусиазма им още повече. Роуч се бяха обадили в отдел „Събиране на доказателства“, за да ги помолят да огледат района около кофите — малко вероятно беше да открият нещо, но трябваше да се застраховат, — след което си тръгнаха, като казаха на Хийт, че на разсъмване ще се върнат да разпитат служителите и пациентите за куфара, непознатата убита жена и всичко, което страдащите от безсъние старци може да са зърнали от прозорците си.

— Какво ще стане с Уили Обувкомана? — попита Руук и двамата се чукнаха.

— Много деликатно, Руук — отвърна тя и отпи от коктейла. — Прощавам ти, защото тази кайпириня е невероятна. Отговорът на въпроса ти е, че пратих Уилиам Скот на психиатричен преглед. Така мога да го задържа за няколко дни, а и в „Белвю“ ще му бъде по-добре. Не очаквам да измъкна нещо повече от него — боя се, че ще се окаже дупка, а не брънка във веригата.

— Е, човек никога не знае.

— Не се дръж покровителствено. Аз знам.

Руук си даде сметка, че защитната стена отново се вдига и се съсредоточи в коктейла си, за да запълни напрегнатото мълчание и след прилична пауза каза:

— Добре, ето какво знам аз. Това може да е задънена улица, но само от единия край.

— Стига, пак ли се върна в 1999-та година?

— Не, още по-рано. Искам да науча повече за живота на майка ти.

— Зарежи това, Руук.

— Картър Деймън каза, че е била учителка по пиано.

— Преподавател.

— Какво я прави достатъчно квалифицирана за целта?

Ники насмешливо изсумтя.

— Квалифицирана? Имаш ли представа колко квалифицирана беше?

Незабавният му отговор обаче я изненада.

— Говориш за степента и от Консерваторията в Нова Англия, където е учила за концертиращ пианист, нали? — Докато Ники седеше и го зяпаше, той чукна чашата й със своята и каза: — Човек не получава две награди „Пулицър“, като претупва проучванията си.

— Добре, умнико, не съм казала, че не си талантлив. Накъде биеш?

— Напомни ми, какво е първото правило на детектив Хийт?

Преди тя да успее да отговори, той го направи вместо нея. — „Търси самотния чорап.“ А именно нещо, което не се връзва или няма място сред уликите.

— Е, и?

— Кой е самотният чорап в живота на майка ти? Това е съвсем просто. Била е толкова талантлива и с такова образование, и се е отказала от страстта си към музиката, за да преподава на богати глезльовци. Защо?

Той изчака, както я беше видял да прави с бездомника.

— Аз… ъъ…

Тя сведе поглед към плота — явно нямаше отговор.

— Да разберем тогава. Как ли? Като проследим самотния чорап.

— Сега ли?

— Разбира се, че не. Утре. Утре е събота. Отиваме в Бостън, за да посетим музикалното училище на майка ти.

— Аз имам ли изобщо думата?

— Разбира се. Стига да кажеш „да“.

На рецепцията на хотел „Ленъкс“ явно добре познаваха Джеймисън Руук. След кратката разходка от станция „Блек Бей“ двамата смятаха да оставят багажа си там и да продължат, но един усмихнат стар джентълмен, на чиято табелка пишеше „Кори“, приветства известния писател и му предложи този път да му дадат още по-хубав апартамент от предишния (с кодово название „Рай на единайсетия етаж“) и да му позволят да влезе веднага.

Докато разглеждаше изгледа от прозореца им, Руук каза на Ники:

— Често отсядах в този хотел, защото е точно до Градската библиотека. Дълги часове работих върху един романс.

— Коя беше книгата?

— Не беше книга, а Сандра от отдел „Микрофишове“.

— Едва ли ти се е получило.

— Не ми се получи, тя явно имаше имунитет към чара ми.

Телефонът му избръмча — беше преподавателката на Синтия Хийт по музика от Консерваторията на Нова Англия, която искаше да се извини, че няма да може да ги приеме до следващата сутрин. Руук определи час за среща, благодари й и затвори.