Ричард Касл - Ледена жега

По лицето на Петър нямаше и следа от срам или съжаление, когато се приближи към Ники. Очите им се срещнаха и тя видя в неговите нещо като удоволствие. Не, беше арогантност.

Тя се зачуди дали да не посегне към оръжието си. Дори Тайлър Уин да я простреляше, тя пак щеше да уцели Петър. Той също беше въоръжен, но хватката му на пистолета беше несигурна. Тя щеше да се справи.

— Аз не бих го направил — каза гласът зад фенерчето. Тайлър Уин, живият призрак в „Призрачната станция“, бе усетил намерението й. Толкова за тази идея.

Петър взе оръжието й.

— Браво. — Тайлър се доближи. — Виждал съм много хора да постъпват глупаво, когато се водят от емоциите си.

Ники се извърна, за да погледне Петър.

— Ти си я убил?! Да ти го начукам.

Единствената реакция на Петър беше да отстъпи крачка назад, докато затъкваше пистолета й в колана си. Той извърна поглед с пълна липса на интерес. За него тя бе просто задача за изпълнение.

— Казах, да ти го начукам!

— Двамата ще трябва да се разберете, когато си тръгна. Петър, вземи чантата, ако обичаш.

Петър мина зад нея и тя го чу да придърпва хладилника обратно под скривалището на Никол. Опита се да потисне обидата си и да мисли логично. На Петър щеше да му се наложи да прибере оръжието си, за да се пресегне за чантата. Ако не беше на колене, може би щеше да изненада Уин с неочакван ритник. Той отгатна намеренията й преди малко, така че тя го разсея с разговор.

— Картър Деймън на вас ли се обади от временния телефон, за да получи разрешение да убие Никол?

— Това си беше чиста логистика. Петър свърши същинската работа.

— А после вие се обадихте отново, за да се разберете за сестрата, която ще ни шпионира?

— Аз съм човек на навика. Когато веднъж си управлявал мрежата на бавачките, е трудно да спреш.

Докато той говореше, Хийт лекичко се изправи с ръце на тила, без да иска разрешение.

— Наистина си мислех, че Картър Деймън е убил майка ми.

— Не, той отиде след това, за почистването.

Зад нея Петър падна от хладилника и изруга. Тя забеляза, че Уин застана нащрек и не се опита да го нападне. Когато Петър се покачи отново, той се отпусна и продължи.

— Следовател Деймън беше полезен съюзник до последния момент, когато се обади съвестта му, защото умираше и реши да ви прати съобщение.

— Недовършеният СМС — каза тя и се присламчи по-близо.

— Да, хванахме го да се опитва да се свърже с вас, за да ви се извини. Това не се отрази добре на здравето му.

— Бруклинският мост?

Уин кимна.

— Опитът му да ви се изповяда ми даде идеята да инсценирам самоубийството му с друго съобщение, където си признава за убийствата. С един куршум — два заека.

— Добре сте си направили сметката — каза тя и посочи към него. Протегнатата й ръка отвлече вниманието му и тя се възползва от това, за да се хвърли напред.

Старецът обаче очакваше това и бързо я сграбчи за врата, притискайки дулото на пистолета към слепоочието й.

— Какво? Да ви застрелям ли искате? А? — Ники не помръдна. — Ще го направя, ако трябва, но бих искал да не се налага. Влаков инцидент е по-добра идея. Няма да привлече вниманието на полицията както един куршум, но нямам нищо против да импровизирам, ако ме принудите. — Той притисна дулото по-силно към плътта й. — Мога спокойно да оставя това оръжие в дома на Руук. Хубавичко размислете, преди да ме принудите да ви застрелям. Ясно ли е?

Той не дочака отговор и я отблъсна от себе си.

Петър слезе и му подаде чантата, а Тайлър му зашепна инструкции. Тя дочу „… след следващия“, но останалото се загуби в шума на преминаващия влак от другата страна на тунела.

Наложи си да остане спокойна въпреки прииждащите емоции. Преди всичко се ядосваше на себе си. Спомни си за Париж и площад де Вож, където се почувства неспокойна, без да може да изрази защо. Сега, докато чакаше да я убият в „Призрачната станция“, чувството най-после се изясни, но беше малко късно. Както обикновено разковничето се оказа самотният чорап.

— Трябваше да се сетя — каза тя на Уин и тръсна глава, недоволна от себе си. — Трябваше да ви надуша още в болницата, когато с „предсмъртните си думи“ ме молехте да намеря копелето, убило майка ми. Нали така казахте?

— Да.

— Аз обаче така и не се запитах защо ако сте от ЦРУ и имате такова желание да отмъстите за смъртта й, досега не сте го направил сам? Имали сте на разположение десет години и всички възможни ресурси.

Той се усмихна.

— Не се разстройвайте. Заблуждавал съм и по-опитни играчи от вас, и то за доста по-дълго време.