Ричард Касл - Ледена жега

Нямаше възможност да брои вагоните, но й се струваше, че те продължават да се нижат без край. Имаше чувството, че са стотици, а не десет. От кой от тях, чудеше се тя, ще стърчи някой болт, който да я разпори? Или пък верига, която ще се увие около нея и ще я обезглави?

Тогава всичко потъна в тишина. Остана само стърженето на резачката на Руук, носещо се от улицата.

Ники не чака повече. Изтърколи се под ръба на перона и затърси пистолета на бледата светлина на фенерчето на Петър. Прерови всичко наоколо, но не го откри. Намери само още пластмасови бутилки от безалкохолно и стари спрейове с боя, оставени от драскачите на графити.

Лъчът на фенерчето огря линиите. Той търсеше тялото й.

Ники не извика на Руук. Сви се още повече под ръба на перона и тихо зачака. Голият й гръб се опираше в бетона, който бе леденостуден. Някой от вагоните сигурно беше срязал сакото и блузата й.

Светлината ставаше все по-силна, Петър трябваше да е точно над нея.

— Ники? — колебливо каза той.

Никога не бе мразила звука на името си така, както когато го изрече той. Тя се подготви, погрижи се да стъпи солидно, изчака следващото „Ники?“ и изскочи.

Измъкна се изпод перона и се извъртя, за да е лице в лице с Петър, който бе коленичил на ръба и се вглеждаше в платформата, и го напръска в очите с аерозолна боя. Той изкрещя и вдигна ръка към лицето си, изпускайки фенерчето, но не и пистолета. Ники хвърли спрея и се посегна към Петър с две ръце. Сграбчи го за ризата и го издърпа през ръба, като го пусна, докато падаше. Той се приземи на рамото си и отново изкрещя.

Ники се хвърли отгоре му и посегна към белезниците си, но той се изтърколи на гръб и замахна към нея с бутилка от бира. Улучи я по челюстта и то достатъчно силно, за да й се замае главата. Тя залитна и седна несръчно, едва смекчавайки удара, като се подпря с една ръка.

Петър се изправи. Ръцете му бяха празни, искаше си пистолета. Ники го чу да пада, когато той се строполи, но в слабата светлина и тя не можеше да го види.

Петър се опита да се изтегли на перона, за да стигне до фенерчето, но той беше твърде висок. Докато стигне до металната стълба, той бе успял да вземе само две стъпала и тя го сграбчи, за да го издърпа обратно долу. Той не се възпротиви и вместо това се опита да я притисне под себе си, като падна отгоре й.

Когато се приземиха, оплетени в кълбо, той не се опита отново да стигне до стълбата, а да побегне към станцията на 96-та улица. Заради слабата светлина обаче не прецени добре височината на траверсите, спъна се и отново падна между релсите. Изправи се, но твърде бавно. Ники се метна отгоре му, преди да я забележи. Той се извъртя, докато падаха и я принуди да поеме основната част от удара при приземяването. Това й изкара въздуха и дробовете й пламнаха, докато се опитваше да стигне отново до него. Той обаче не бягаше. Петър я сграбчи за реверите на сакото и я повлече. Хийт извъртя глава и видя накъде. Беше само на сантиметри от третата релса. Само след секунди той щеше да я пусне върху нея, за да я ударят шестстотин и петдесет волта.

Хийт го изрита в слабините. Двамата бяха твърде близко един до друг, за да може да замахне достатъчно силно, но му причини достатъчно болка, за да го накара да изстене и да отпусне хватката си. Тилът й се удари в земята на два сантиметра от електрифицираната релса.

Залитайки, той се отдалечи от нея.

По централните релси трополеше друг влак. Петър се запъти към тях, за да му позволи да мине помежду им и да се измъкне. Ники го спря, преди да стигне до целта си, като го удари с един камък зад ухото му и коленете му се подкосиха. Той се хвана за една метална подпора, за да запази равновесие и се завъртя, за да я удари. Инерцията му обаче го запрати право срещу следващия й удар — юмрук в слепоочието. Клепачите му потрепериха и той започна да губи равновесие.

Влакът бързо приближаваше. Ники дръпна Петър и го блъсна в металната подпора. Той замахна към нея, но тя избегна удара и стовари юмрук в носа му. После пак. От ноздрите му рукна кръв, която се смеси със синята боя по лицето му.

Той люшна глава, когато познатия повей от идващ влак нахлу в тунела, впери замъглен поглед към наближаващия фар, а после примирено погледна към нея като човек, готов да посрещне съдбата си. И двамата знаеха, че няма да има свидетели.

Това беше идеалният момент Хийт да отмъсти за майка си, за отплатата, която изпълваше и сънищата, и кошмарите й. Тя го хвана под мишниците и го издърпа от подпората, крепейки го на омекналите му крака, докато първият вагон навлизаше в „Призрачната станция“.