Ричард Касл - Ледена жега

— Майка ми беше прободена с нож.

— Стига, в кухнята става горещо.

— Майка ми беше прободена в кухнята си.

Хелън Миксит стана, извисявайки се над клиента си.

— Затвори си шибаната уста!

Алджернон Барет зяпна, замръзна на мястото си, после седна и си сложи очилата. Булдога също седна и скръсти ръце.

— Освен ако смятате да отправите обвинение към клиента ми, интервюто приключи.

Когато се върнаха в колата, се наложи да изчакат дългата колона гурме-фургони на Барет да се изнижат, за да тръгнат по нюйоркските улици.

— Тая проклета адвокатка — каза Руук. — Онзи щеше да пропее.

— Затова е повикал и адвокатката. Лошото е, че исках да се опитам да получа информация от него, преди да спомена ножа, но тя ме принуди да променя тактиката.

В списъка оставаше само още едно име и въодушевлението, което Ники изпита, когато го получи, започна да отслабва.

— Е, загубата не беше пълна — каза Руук. — Докато вие се вихрехте, успях да свия бурканче марината за пиле.

Той извади бутилката с подправки от джоба си и й я показа.

— Нали знаеш, че това е кражба.

— От това пилето ще стане още по-вкусно.

Половин час по-късно те се отбиха от шосе „Соу Мил“ на път към Хайстингс-Он-Хъдзън, за да посетят последния човек в списъка, когато Хийт получи ентусиазирано обаждане от детектив Раймър.

— Може да не е много, но поне е нещо — каза той с южняшкия си акцент. — Помниш ли, че ме прати при компютърджиите, за да видим дали Никол Бернарден е използвала архивиране в „облака“?

— Сериозно ли ме питаш дали съм забравила, че трябваше да подпиша снимката си, за да ги… хм, вдъхновя?

— Е, подействало е. Още не са открили сървър, но на един от акъллиите му хрумна да използва електронния отпечатък от телефона й, за да проследи мобилните й търсения в интернет посредством услугите за локализиране. Въпреки че така и не намерихме самия телефон, те успяха да засекат плащанията й и да изкопаят адреса за акаунта й. Не ме питай как го правят, но съм сигурен, че затова денем и нощем стоят сами в една и съща стая и се пипат.

— Раймър.

— Извинявам се. Намериха едно търсене, което е правила през ХопСтоп.

— Какво е ХопСтоп?

— Сайт, който те насочва, като му кажеш къде искаш да отидеш. Дава ти пътя с метро, автобус, такси и пеша, включително разстоянията и колко ще ти отнеме. Добре ли го обяснявам?

— Направо си за научнопопулярно предаване. Какво е търсела?

— Упътване как да стигне до един ресторант в Горен Уест Сайд.

— Кога?

— В нощта, преди да я убият.

— Каквото и да вършиш, Опи, зарежи го и върви в ресторанта. Иди веднага и покажи снимката й, разбери всичко възможно.

— С Фелър в момента пътуваме натам.

— Ако излезе нещо от това, май ще бъда длъжница на компютърджиите.

Раймър каза:

— Може би отпечатък от червило под автографа?

— Сега вече ме полазиха тръпки — заяви тя и затвори.

Хийт излезе от шосето и гумите й захрущяха по дългия частен път, водещ към викторианската къща на Ваджа Николадзе и лая на кучета, който се носеше от кучкарника зад рододендроните на пасището до него. Тя паркира до синия хибрид, доближавайки се до оградата, която отделяше пътя от поляната зад къщата. Щом излязоха, Хийт и Руук спряха, за да се полюбуват на ширналите се зелени ливади, които се спускаха към гора, чиито листа блестяха под обедното слънце. Не можеха да я видят, но зад дърветата и скалите оттатък течеше река Хъдзън.

— Погледни към мястото, където свършва полето — обади се Руук. — Това най-реалистичното плашило на света ли е, или какво?

— Избирам „или какво“. Не е плашило, човек е.

Точно тогава неподвижната фигура в далечината тръгна към тях. Движеше се равномерно през ливадата с грациозната пестеливост на танцьор, въпреки тежките ботуши и дънките от дебел плат. Нито веднъж не погледна встрани или зад себе си. Те обаче нямаха чувството, че гледа и към тях, въпреки че на лицето му изгря широка усмивка, щом се доближи. Ръцете, които държеше върху токата на колана си, се вдигнаха и той сложи пръст на устните си. Правеше им знак да мълчат.

Когато беше на метър от тях, Ваджа Николадзе спря и прошепна с акцент, който й заприлича на руски:

— Един момент, ако обичате. Казал съм й да седи на място.

После се обърна с гръб към тях и с ръце към поляната, вдигна ръка настрани, задържа я пет секунди и бързо я кръстоса на гърдите си.

В същия момент едно огромно куче хукна към него през пасището, а той остана на място, докато грузинската овчарка, голяма колкото дребна мечка и същата на цвят, се носеше към него. В последната секунда, без дори да й направи знак, тя спря и седна, почти опряла предните си лапи във върховете на ботушите му.