Долорес Редондо - Зовът на костите

Седнал в инвалидната количка, Фреди изглеждаше доста естествено и не си личеше, че е парализиран от врата надолу, но от атлетичното тяло, с което той толкова се гордееше, не бе останала и следа; сега на негово място имаше скелет, обвит в кожа, а дебелите дрехи само подчертаваха това. Лицето му обаче беше все така красиво, може би дори по-красиво отпреди, защото от него лъхаше някакъв меланхоличен покой, който наред с бледността, нарушавана само от зачервените очи, му придаваше повече добродушие и мекота от всякога.

- Здравей, Амая - усмихна й се той.

- Здрасти, Фреди.

- Сама ли си? - попита той и погледна към вратата. - Мислех, че може би... Рос...

- Не, Фреди, сама съм, трябва да говоря с теб.

Той като че ли не я чу.

- Рос добре ли е?... Не идва да ме вижда, а толкова бих искал... но нормално е да не иска да ме вижда.

Майката, която се бе облегнала на вратата и я гледаше враждебно, яростно се намеси.

- Нормално било! Никак дори не е нормално, освен ако си без сърце, като нея.

Амая дори не я погледна. Избута едно от креслата, докато го нагласи пред инвалидната количка, и седна, загледана в зет си.

- Сестра ми е добре, Фреди, но може би е редно да обясниш на майка си защо е нормално Рос да не иска да те вижда.

- Не е нужно да ми казва каквото и да било - изфуча жената. - Всичко ми е ясно; след това, което причини на горкото ми момче, не смее да си покаже носа тук и да го погледне в очите. И добре прави, да ти кажа право, защото, ако ми цъфне на прага, не отговарям за действията си, Бог ми е свидетел.

Амая отново не й обърна внимание.

- Фреди, мисля, че трябва да поговориш с майка си.

Той преглътна слюнката си с известно затруднение, преди да отговори:

- Амая, това засяга само Рос и мен, не мисля, че майка ми...

- Казах ти, че Рос е добре, но това не е съвсем вярно. Има един малък проблем, който напоследък я притеснява - каза тя и постави екрана на джиесема си пред очите му, за да види снимката на майка си със спрея за графити в ръка.

Той истински се слиса.

- Какво е това?

- Ами това е майка ти преди двайсет минути, докато пишеше обидни думи по вратата на пекарната, с това се занимава през последните месеци: преследва Рос, заплашва я и пише „мръсна убийца“ на пекарната и на вратата на дома й.

- Ама?

Майка му стоеше безмълвна, забила презрително очи в пода.

- Ама! - извика Фреди с неподозирана сила. - Какви ги вършиш?

Тя задиша учестено, почти се задъха и изведнъж се хвърли да го прегърне.

- А ти какво искаш да направя? Направих това, което трябваше да направя, най-малкото за една майка. Като я видя на улицата, ми идва да я удуша заради мъките, които ти причини.

- Тя не е направила нищо, ама, аз сам го направих.

- Но по нейна вина, защото е неблагодарница, защото те заряза и ти обезумя от болка, бедното ми момче - разрида се тя от чиста ярост, прегърнала безжизнените му крака. - Я се погледни! - извика, вдигайки глава. - Погледни се на какъв хал си по вина тая мръсница!

Фреди мълчаливо плачеше.

- Кажи й го, Фреди - настоя Амая. - Кажи й защо беше заподозрян за смъртта на Ан Арбису, кажи й защо Рос се беше изнесла от вкъщи и защо опита да се самоубиеш

Майката поклати глава.

- Вече знам защо.

- Не, не знаете.

Той гледаше майка си и плачеше.

- Време е, Фреди, мълчанието ти причинява страдание на много хора, а като гледам природната склонност на семейството ви да се хвърля в необмислени постъпки, не бих се учудила, ако майка ти накрая извърши някоя дивотия. Дължиш й го, но най-вече го дължиш на Рос.

Той спря да плаче и лицето му отново доби спокойното изражение, което толкова я бе изненадало.

- Права си, дължа й го.

- Нищо не дължиш на тая пачавра - изсъска майка му.

- Не я обиждай, ама , тя не го заслужава. Рос ме обичаше, грижеше се за мен и ми беше вярна. Изнесе се от вкъщи, защото откри, че се виждам с друга жена.

- Не е вярно - възрази майката, решена да не отстъпва. - Коя жена?

- Ан Арбису. - Той прошепна името и въпреки изминалите месеци, Амая забеляза колко силно страда.

Майката зяпна от изумление.

- Влюбих се в нея като ученик, не мислех за нищо и за никого освен за себе си. Рос подозираше и когато повече не можеше да търпи, си тръгна. А в деня, в който научих, че Ан е била убита, не издържах и... е, вече знаеш какво направих.

Майката стана и преди да излезе от дневната, само му каза:

- Трябваше да ми кажеш, сине. - Опъна дрехите си и тръгна към кухнята, бършейки сълзите си.

Амая остана пред него, загледана тъжно към коридора, по който се бе отдалечила възрастната жена.