Долорес Редондо - Зовът на костите

- Не позволявай на ама да го изяде като мен.

Амая се обърна към люлката, грабна бебето и хукна надолу по стълбите, докато момиченцето повтаряше зад гърба й предупреждението.

- Не позволявай на ама да го изяде.

И докато слизаше, препъвайки се, по стълбите, притиснала Ибай към гърдите си, забеляза другите деца, всичките още невръстни и тъжни, които я чакаха наредени едно до друго в шпалир от двете страни на стълбата, безмълвно вдигаха ампутираните си ръце, плачеха и я гледаха отчаяно. Тя изпищя и писъкът й прониза съня и я изтръгна от транса разтреперана и обляна в пот, с притиснати към гърдите ръце, сякаш още носеше бебето си, а гласът на момиченцето звънтеше от небитието.

Джеймс спеше, но Ибай неспокойно се въртеше в люлката си. Тя го вдигна, все още замаяна от съня, и тръпнеща от страх, светна нощната лампа, за да пропъди окончателно остатъците от кошмара. Погледна часовника и видя, че скоро ще съмне. Сложи детето в леглото до себе си и му подаде гърдата; малкият я гледаше с широко отворени очи и така й се усмихваше, че на няколко пъти загубваше ритъма на смученето, обаче след няколко минути започна да протестира, настоявайки за още храна. Амая го премести на другата гърда, но бързо установи, че пак няма да му е достатъчно. Погледна сина си с безкрайна тъга, въздъхна и слезе в кухнята да му приготви шишето с биберона. В края на краищата природата следваше своя кръговрат и количеството храна, която можеше да дава на Ибай, бе намаляло заради разредените кърмения; тялото й просто се регулираше. Вече почти не кърмеше бебето, кого мислеше да излъже? Не и природата, разбира се. Върна се в стаята, където Джеймс вече се беше събудил и се занимаваше с малкия. Той я погледна учудено, когато взе Ибай на ръце и започна да го храни с биберона, докато сълзите се стичаха по лицето й.

Сараус бе мястото, където искаше да живее като малка. Пътят, засенчен от дърветата, строени като на пост покрай булеварда, елегантните къщи на първа линия, приятният стар център с магазините и баровете, хората по улицата дори когато валеше, мирисът на бурното, диво море, изпълващо въздуха с роса и светлината, толкова различна на морския бряг от тази в заобиколената от планини долина, колкото различни са сините от черните очи. Сега не беше толкова сигурна, защото, макар до съвсем скоро да бе убедена, че не обича родното си село, че не иска да се връща в Елисондо, през последната година нещата така се бяха завъртели, че нищо от това, в което сляпо бе вярвала, нищо от това, в което смяташе, че е сигурна, вече не беше същото. Коренът зовеше, настояваше за завръщането на родените там, край завоя на реката, и тя чуваше този зов, но все още намираше сили да затваря ушите си за него. Виж, зовът на мъртвите не можеше да пренебрегне. Тя знаеше, разбираше, че над главата й е надвиснал пакт, сила, която я тласкаше да се опълчва пак и пак на онези, които се стремяха да опетнят долината. Но тук убежденията отслабваха. Едри бели купчини летяха в небето над не съвсем синьото море, което се разбиваше на съвършени бели вълни, огласящи с тътена си светлото зимно утро в Сараус. Неколцина сърфисти вървяха към брега, отдалечил се заради отлива, понесли дъските си на рамо, за да се присъединят към многобройната група, която вече беше във водата. Два красиви коня минаха пред очите й, препускайки по плътната пясъчна ивица. Амая вдигна поглед към широките прозорци на сградите на първа линия и си помисли, че със сигурност е прекрасно да се събуждаш всеки ден пред гневното Кантабрийско море, стига да можеш да си го позволиш. Дори от беглия преглед на обявите в която и да е местна агенция за недвижими имоти ставаше ясно, че както преди сто и петдесет години, когато първите баски и мадридски предприемачи започнали да вдигат красивите си къщи на този бряг, това място бе запазено само за богаташи. Тя потърси сградата и тръгна нагоре по страничната алея, докато стигна до градската градина пред входа. Портиер в ливрея съобщи за пристигането й и й посочи етажа. Щом излезе от асансьора, видя отворената врата. Отвътре, на фона на тиха музика, долетя гласът на сестра й.

- Влизай, Амая, налей си кафе, докато се приготвя.

Ако Флора бе намислила да я впечатли, беше го постигнала напълно. Още от входната врата, от която се влизаше в огромен хол, вече се виждаше морето. Прозорците с леко оранжеви стъкла заемаха цялата предна част на апартамента от пода до тавана и създаваха великолепно усещане. Амая спря насред хола, запленена от красотата и светлината. За такъв лукс си струваше да се дават пари.