Долорес Редондо - Зовът на костите

Съдия Маркина дръпна ръце от масата и се изпъна, сякаш се готвеше да скочи върху затворника. Амая почти чуваше как мускулатурата му скърца от възмущение, въпреки това той запази мълчание.

Киралте пак надяна вълчата си усмивка и се обърна към Амая, пренебрегвайки съдията.

- Много чаках, четири дълги месеца. Щеше ми се да стане по-скоро, всъщност работата се проточи по ваша вина, инспекторке. Както сигурно знаете, аз настоях да говоря с вас още когато ме арестуваха. Ако се бяхте съгласили, отдавна щяхте да разполагате с тялото на оная нещастница, а пък аз нямаше да гния четири месеца тук.

- Дълбоко грешите - отговори Амая.

Той поклати глава и се усмихна. „Забавлява се“, помисли си Амая.

- Е?... - подкани го тя.

- Обичате ли пачаран, инспекторке?

- Не особено.

- Не, май не сте от тоя тип жени, пък и сигурно не сте близвали алкохол по време на бременността. Добре правите, иначе децата се пръкват такива като мене - каза той през смях и додаде: - Сега сигурно я кърмите, нали?

Амая потисна изненадата си и се престори на смутена, обръщайки се към вратата и

дръпвайки стола.

- Сега, сега, инспекторке, имайте търпение. Баща ми вареше домашен пачаран, не беше нищо особено, но ставаше за пиене. Той работеше за известна марка напитки в малко селце на име Асанса. Щом приберяха реколтата от трънки, фирмата разрешаваше на служителите си да дооберат плодовете, останали по храстите. Трънките са доста гадно растение, баща ми обикновено ме водеше с него на полето, бодлите им са адски остри и опасни, убодеш ли се, веднага се възпалява и боли дни наред. Реших, че сред тия храсталаци ще намеря най-доброто място за нея.

- Там ли я заровихте?

- Да.

- Добре - обади се съдия Маркина, - ще дойдете с нас и ще ни покажете мястото.

- Не, никъде няма да ходя, последното нещо, което искам, е да видя пак тая кучка, пък и си представям колко се е разкапала вече. Казах ви достатъчно, ще ви опиша и точното място, другото е ваша работа, аз моята си я свърших, а сега, щом приключим, ще се върна в килията и ще си полегна. - Той отново се отпусна на стола и се ухили. - Днешният ми ден беше претоварен с вълнения, изтощен съм - каза, без да отделя очи от съдията.

- Ще следваме процедурата - процеди Маркина. - Не сме тук, за да ни разигравате. Ще дойдете с нас и ще ни покажете мястото лично. Устните указания могат да усложнят търсенето, освен това е минало много време, едва ли има видими следи, дори вие сигурно ще се затрудните да си спомните точното място.

Киралте прекъсна тирадата на съдията.

- Боже господи! Не мога да го трая тоя. Инспекторке, дайте ми лист и химикалка и ще ви го напиша.

Амая му ги подаде, докато съдията продължаваше да протестира.

- Чертеж, надраскан върху лист хартия, не е достоверна карта; всички дървета в градината са еднакви.

Амая наблюдаваше затворника, който, преди да почне да пише, погледна съдията със злобна усмивка.

- Спокойно, Ваша Светлост - каза той подигравателно, - няма да е чертеж. И им подаде лист с кратка комбинация от числа и букви, което изненада съдията.

- Какво е това?

- Координати, господин съдия - обясни Амая.

- Географска дължина и ширина, Ваша Светлост, нали ви казах, че съм служил в Легиона? - добави насмешливо затворникът. - Или предпочитате чертежче?

Асанса се оказа малко село в община Естеля, чийто основен поминък беше производството на ракията от трънки пачаран. Докато успеят да съберат целия екип и да открият посоченото място, вече се бе свечерило и бързо гаснещата светлина като че ли се задържа за още няколко минути в белотата на милионите дребни цветчета, които, макар пролетта да беше още далеч, бяха отрупали короните на дърветата, придавайки им вид по-скоро на дворцов коридор, отколкото на гробище, избрано напосоки от бездушен изверг.

Амая внимателно наблюдаваше как експертите поставят прожекторите и опъват палатката, донесена по нейно настояване въпреки бързането на колегите. Не се очакваше да вали, но тя не искаше да рискува евентуалната повреда дори на най-дребната улика, открита около гроба.

Съдия Маркина се изправи до нея.

- Не изглеждате много доволна, госпожо инспектор, не вярвате ли, че е тук?

- Напротив, почти съм сигурна - отвърна тя.

- Тогава кое ви кара да се колебаете? Позволете - каза той и посегна към лицето й. Амая се отдръпна изненадана. - Имате нещо на косата. - И доближи до носа си бялото цветче, което бе взел.

Амая не пропусна да забележи погледа на Йонан от отсрещния край на палатката.