Мэтью Квирк - Директивата

Сложих палец на уебкамерата си. Знаех, че е глупаво, но е трудно да повярваш, че когато гледаш в лицето някого, той не те вижда.

Изпитах известна гордост от себе си и Дерек и нашите флашки. Накрая проверих бейзболната топка. Наблюдавах как малка поредица от точки пълзи по екрана и после как замъгленият образ изскочи в прозорец в софтуера на клиента ми.

Всичко работеше. Всеки, който минаваше покрай мен, би ме видял как седя сам в паркирана кола, приведен над лаптоп, извиквам: „Да!“ и вдигам юмрук във въздуха.

Имах очи в кабинета, който щеше да получи директивата. Господи, трябваше само да си седя по пижама у дома, да наблюдавам човека и да приключа с всичко. Най-малкото това щеше да възпре Линч да пръсне черепа ми.

Камерата изпращаше неподвижни кадри, заснети на всеки няколко секунди, за да пести енергия. Прегледах първата серия. Кабинетът изглеждаше познат, същата ламперия на стените, същото бюро.

Само че този път бюрото беше разчистено с изключение на телефона. Отворих на екрана една от оригиналните снимки, които бях намерил в кабинета на старшия вицепрезидент. На нея бейзболната топка с камерата беше на лавицата, където се бях надявал да бъде. Компютърът трябваше да е там, точно пред камерата.

Забелязах кабели в далечния десен ъгъл на картината и плоската повърхност на някаква метална поставка. Нещата придобиха логика едва след няколко кадъра, когато се появи моят човек. Ядеше моркови от пластмасова чиния и после застана вдясно, закривайки камерата, докато пишеше на клавиатурата.

Беше преместил компютъра си.

Вкопчих пръсти във волана и го разтърсих силно от гняв. Човекът работеше на проклето изправено бюро, сякаш го болеше гърбът или имаше някакъв друг проблем. В това имаше логика, след като беше работил през най-голямата икономическа инвазия през осемдесетте години, но ергономичните му джунджурии щяха да ми струват живота.

Това беше главният ми гамбит. Ако не направех чудо с другите камери, с мен беше свършено. Превключих на единствената добра картина на знака „Изход“, който бях показал на Линч снощи. Този път поне лампите бяха запалени.

Камерата показваше интериора на апартамент. В едната страна се виждаше заседателна зала с остъклена стена и няколко преградени кабинета наоколо. Най-ясно се виждаха принтерът, факс машината и няколко топа хартия. На стената беше залепен тъжен плакат, двайсет на трийсет сантиметра, на който с големи букви пишеше: „Днес си свърши работата като шампион“.

Нямах нищо. Линч имаше достъп до тези камери и сигурно вече беше разбрал това. Вероятно знаеше още от сутринта. И затова беше оставил патрон в спалнята ми.

Нямаше лесен начин да свърша работата и сега той щеше да ме подгони безмилостно. Единственият изход беше ФБР. Протегнах ръка към задната седалка, извадих бронежилетката от торбичката, нахлузих я през главата си и я закопчах стегнато.

Полевият офис на ФБР във Вашингтон се намираше във „Федералния триъгълник“, в съседство с Главната прокуратура на САЩ, откъдето несъзнателно бях примамил Сакс да срещне смъртта си.

По пътя минах успоредно на Червената линия на метрото, връщах се по мостове и завивах напосоки, движейки се по безсмислен маршрут, докато се уверих, че съм се отървал от евентуални преследвачи.

Напрежението ми се отразяваше. Пред очите ми играеха бели петна, болеше ме главата и във всеки черен седан ми се привиждаше Линч, който ми се усмихва.

Спрях на четири преки от сградата и съжалих, че не взех колата на Джак. Видях, че по улицата бавно се движи патрулна кола. На предния капак и на багажника й бяха монтирани камери. Полицията във Вашингтон има автоматични четящи устройства за регистрационни табели и патрулните коли, които обикалят из града, записват всички номера. Това отнема част от забавлението на играта на котка и мишка заради двучасовото ограничение на престоя за паркиране, но днес можеше да свърже джипа ми със смъртта на Сакс.

Бях взел пистолета от дома си. Пъхнах го под предната седалка и слязох. Полевият офис на ФБР приличаше на огромна сива крипта със зеленикав оттенък на камъка.

Спрях, когато се приближих до сградата на Националния музей, масивна купчина от червени тухли, която приличаше на склад от началото на XX век. Стори ми се, че познах една кола на отсрещната страна на улицата, „Додж Чарджър“, но тук е страната на ченгетата и има десетки автомобили от този модел.

Тръгнах бавно по паркинга на музея. Офисът на ФБР беше отсреща. Отново ми се привидя Линч и за всеки случай се скрих зад един пикап. Надникнах зад ъгъла и видях, че не съм сбъркал. Наистина беше той. Сложи цигара в устата си, сви шепа, запали я и дръпна.