Мэтью Квирк - Директивата

Взех си още една чаша кафе от кафенето, докато излизах, и после се разходих на паркинга, за да проясня съзнанието си. Все още имах време да успея да отида на срещата с агента на ФБР.

Видях, че Картрайт спира на паркинга на болницата със стария си кадилак елдорадо. Баща ми беше на предната седалка до него.

Отидох при тях.

— Как е Джак? — попита татко.

— Добре. Срязали са го. Загуби много кръв, но ще го изпишат довечера или утре.

— А ти?

— Имал съм и по-добри дни.

— Ще влезем при него.

— Току-що се сбогувах. Буден е.

Баща ми кимна. Картрайт му каза, че ще се видят в болницата, и остана с мен. Щом татко се скри от погледа ни, той ми направи знак да се качим в колата. Седнахме на предната седалка. Картрайт извади пакет от тайно скривалище под таблото.

— Това е пълният комплект — каза.

Вътре имаше шофьорски книжки, кредитни карти и карти за социално осигуряване.

— Чисти ли са социалните осигуровки? — попитах.

— Да. Хората са починали наскоро и не е съобщено за тях в Администрацията за социално осигуряване. Но главният им файл е объркан.

— Пропуските за Банката?

— Все още работя по тях. Ще станат добре. Свършил си хубава работа със снимките.

Прибрах документите.

— Благодаря — казах. — Може ли да те питам нещо?

— По-добре недей. Стигнал съм до тези години, защото не съм любопитен. — Погледнах го. Картрайт въздъхна и погледна в огледалата. — Е, добре.

— Ако някой те мами и ти можеш да се обърнеш към властите, за да го отстраниш от пътя си. И той го заслужава сто процента. Би постъпил правилно, нали? Ако никой от твоите хора няма да бъде замесен. Няма да предадеш никого. Само ще победиш враг.

— Нещата стават твърде сложни.

Погледнах към болницата.

— Да.

— Няма линия между черното и бялото, Майк. Едва когато стигнеш близо, осъзнаваш къде трябва да е границата. Нали разбираш какво ще стане, ако моето име бъде замесено в тази история.

— Никога не бих споменал за теб.

Той кимна.

— Добре. Всеки с такъв профил постига споразумение с Федералните власти. Това е поредната фигура на игралната дъска. Но ако можеш, остави това на възрастните. Тази територия е опасна. Признателен съм ти, че го сподели първо с мен.

— Естествено.

— Би трябвало да знаеш, че щом веднъж вкопчат ноктите си в теб, никога не те пускат, Федералните са по-лоши от мафиотите. Използват го срещу теб и правят много грешки. Забрави за агентите на ФБР. Те пак са хора на правителството.

— Какво искаш да кажеш?

— Бъди много внимателен.

Изсмях се горчиво. Не беше необходимо да ми го напомня.

— Защо се смееш? — попита Картрайт.

— Сетих се за последния човек, който се опита да изпее тези хора.

— Какво стана?

— Беше прострелян в сърцето на Националната алея.

Той вдигна пръст.

— Имам нещо, което може да те заинтересува. — Слезе от колата и се приближи до багажника. Последвах го. Той извади платнена чанта от странично отделение и започна да рови в нея. Видях нещо, което беше голяма сигнална ракета или ръчна граната.

— Разнасяш насам-натам тези неща?

Картрайт не обърна внимание на въпроса ми и извади бронежилетка.

— Вземи. — Почука по предната страна с кокалчетата на пръстите си. — Допълнително подсилена. Такива използват ченгетата. Добра е за ежедневна употреба и спира куршумите от повечето пистолети.

— Надявам се да не ме прострелят.

— Колан и тиранти. Няма да навредят.

Наведох се в отворения багажник и взех бронежилетката. Беше невероятно тънка.

— Запиши и това на сметката ми — рекох и натъпках всичко в найлонова торбичка за пазаруване.

— Не искам да се покажа като безчувствен, Майк, но въз основа на онова, което ми разказа…

Едва след няколко секунди осъзнах какво има предвид Картрайт. Мъртвите не получават кредит. Извадих портфейла си.

Спрях пред етиопско кафене с безплатен интернет и извадих лаптопа си от чантата. Имах широкообхватна карта, но й нямах доверие за хакерските изпълнения. Първо проверих два пъти троянските коне, които Картрайт ми беше изпратил по електронната поща. Бяха се вкоренили. След това изпробвах флашките. Едната даде сигнал и ми предостави страхотна гледка към информационното табло в преградения кабинет, по-голямата част от което беше закрита от огромната глава на икономист, който много приличаше на французин. Докато той се почесваше по носа и размишляваше на някаква невидима електронна таблица, аз огледах стаята зад него. Доколкото видях, на информационното табло нямаше пароли, само няколко визитни картички и надраскани съобщения.