Мэтью Квирк - Директивата

— Той ми е брат, Ани. Не мога да позволя да пострада и да кажа, че проблемът не е мой. Този път е различно.

— Този път е различно? Чуваш ли се? Говориш като човек с промит мозък. Пак ли го следваш по онзи път? Уговаря ли те да правите нещо? Пак ли се опитва да те прекара?

— Изобщо не е така, Ани. — Пристъпих по-близо до нея.

— Сигурен ли си? Помисли си добре, Майк. Губиш си времето не само защото всичко това ти е писнало, липсва ти предишният риск и си отегчен от всичко и от мен. Кажи ми истината.

По новините показаха снимка на Сакс.

— От полицията съобщиха, че напредват с разследването на дръзкото убийство посред бял ден на икономиста от Вашингтон миналата седмица.

Вдигнах ръка, опитвайки се да слушам, и попитах:

— Може ли да млъкнеш?

— Да млъкна?

Ани беше много уравновесена и търпелива, но по студения й тон разбрах, че най-после съм успял да я вбеся.

— Не е това, което си мислиш — рекох. — Исках да чуя нещо по новините. За един случай.

— Шегуваш ли се, по дяволите? Докато говорим за съвсем друго?

— Съжалявам. В момента нещата са малко трудни за мен. Моля те, не ме представяй като отчаян главорез. Семейството ти достатъчно ми натяква това.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не съм луда. Бих искала да беше само това, Майк. Щеше да е много по-лесно. Но не. Мисля много за тези неща. Изслушай ме внимателно. Познаваш ме. Не харесвам театрални изпълнения. Няма да ти се разкрещя и няма да поставям ултиматуми. Но сватбата придоби собствен живот. Превръща се в нещо твърде голямо, за да се провали.

Предпочитах да се развикам на бавното й говорене, на гласа, предназначен за съвещания, който предполагаше проницателност и пресметната сила. Ани говореше премерено като преговарящ за заложници.

— Това е последният ти изход — продължи тя. — Надявам се, че е така, както казваш. Аз се тревожа, че може да те загубя или че ти ще се уплашиш и ще избягаш, за да се измъкнеш от мен. Може да поговорим за това, Майк. Само не ме лъжи.

— Не, изобщо не става дума за това.

— Последен шанс.

— Ани. За Джак…

Тя удари с длан по масата. Видях я, че стисна зъби от болка. На пръста й се появи уголемяваща се капка кръв там, където ножът беше срязал кожата й. Станах да й помогна.

— Нищо ми няма — каза тя, погледна пръста си и избърса с пощенски плик червеното петно. — Тук не става въпрос за Джак, Майк, а за нас. — Отмести назад стола си. — Знаеш ли какво? Уморих се. Мисля, че не мога повече. Ще говорим пак утре сутринта.

И двамата бяхме изтощени от твърде много работа и твърде малко сън.

— Мога да ти обясня, Ани. И всичко ще бъде наред — казах, докато тя вървеше към стълбите, и я последвах.

— Предпочитам да остана сама.

— Разбира се. Съжалявам, миличка. Ще поговорим утре.

— Добре. — Ани поклати глава и тръгна нагоре по стълбите.

Разтребих кухнята и се качих горе. Възглавницата ми беше пред вратата на спалнята. Нещата щяха да бъдат по-добре сутринта. Можех да изгладя проблемите. Взех възглавницата, отидох в кабинета си и се свих на канапето.

Сънят ми беше неспокоен. Събудих се около шест сутринта. Ани все още беше в леглото. Излязох от кабинета си и отидох в банята. И после чух трясък на долния етаж. Зачаках, ослушвайки се, и после го чух отново. Слязох по стълбите и видях, че външната врата е отворена. Бях сигурен, че заключих и залостих всички врати и прозорци в къщата. Напоследък бях много внимателен със сигурността.

Върнах се в кабинета и извадих пистолета от сейфа. Заключих вратата и отново слязох долу. Предната и задната врата бяха широко отворени, люлееха се от поривите на студения вятър и се блъскаха в рамките. Претърсих всички стаи, за да видя дали все още има някого вътре.

Нямаше никого.

Излязох навън. Може би съседите щяха да имат проблем с мъж по боксерки и халат, който обикаля двора си с изваден пистолет, но изобщо не ми пукаше.

Онзи, който бе влязъл в дома ни, беше избягал.

Върнах се вътре.

— Ани? — извиках и огледах за втори път първия етаж.

Никой не отговори. В кухнята нямаше никого. Както и в спалнята. Завивките, където беше лежала Ани, бяха отметнати.

— Скъпа? — извиках по-силно.

Мълчание.

- Върнах се в коридора. Сега вратата на кабинета ми беше отключена и отворена.

— Ани?

Отново нищо. Почувствах, че кръвта ми се смразява. Всичко изглеждаше по-ярко и ясно от прилива на адреналин. Пристъпих към вратата, с пистолета отстрани до тялото ми, и после влязох.

Ани стоеше над бюрото ми, държеше шперц и динамометричен гаечен ключ и оглеждаше всичко, което бях събрал за удара — чертежите на деветия и десетия етаж, разпределения на малките преградени кабинети, образци на фалшиви пропуски, портфейли с документи с моята снимка и имена на други хора, отворена кутия с муниции, десетки ключалки и инструменти за влизане с взлом и един особено зловещ на вид нож.