Мэтью Квирк - Директивата

— Вътре ли е приятелят ти? — попитах. — Защо не почукаш?

— Някога бил ли си на парти изненада?

— Не и на такова. — Исках да се махна от коридора, скритите камери и частната охрана. — Трябва ти телена закачалка за дрехи или тънко метално парче — казах и се огледах наоколо. Стандартната процедура за хотелски врати беше да бръкнеш отдолу с дълга тел, да закачиш дръжката от вътрешната страна и да отвориш. — Трябва да се махаме оттук. — Обърнах се и видях, че Блум пъха карта в четящото устройство и после превърта валчестата дръжка.

Тя ми направи знак да вляза. Озовахме се в апартамент, който сякаш продължаваше безкрай, със стена от френски прозорци, откъдето се излизаше на терасата. Лампите бяха скрити като звезди на тавана. Тъмно дърво покриваше всяка повърхност. Това беше най-хубавата стая, в която бях влизал. Спрях. Дори миришеше на скъпо, съвсем лек нюанс на зелен чай и джинджифил.

Не знаех какво ме уплаши най-много — че това не беше изненада, че Блум имаше свои методи за влизане с взлом или че тази лукава жена ме беше вкарала в хотелска стая след няколко питиета.

— Какви са тези пазачи?

— Непалци. Предполага се, че са бивши британски гурки. — Блум завъртя очи и тръгна из апартамента, методично проверявайки стаите. — Не се тревожи за тях. Шейховете и олигарсите обичат да ги използват за охрана. Всичко е фасада. Макар че те имат ножове, дълги трийсет сантиметра. — Направи гримаса. — Театър. Нейман си пада по такива неща.

— Сега вече може ли да се обадим на връзката ти? — Беше ми писнало. Нямаше да е трудно да се престоря на изгубил се гост на хотела, да сляза във фоайето и да се разкарам оттук, колкото е възможно по-бързо. — Защото мисля да…

Щях да кажа „тръгвам“, но нямах възможност да довърша изречението си. Блум сложи ръка на устата ми и ме задърпа към спалнята.

Чух, че вратата на асансьора в коридора иззвъня мелодично. Тя угаси лампите и двамата зачакахме мълчаливо, докато към нас се приближаваха стъпките на най-малко трима души. Вратата на апартамента се отвори.

Когато запали осветлението, законният наемател на апартамента видя, че Блум седи на кресло срещу него, и остана напълно озадачен.

— Мъртъв си — засмя се тя.

С него бяха и телохранителите му — четирима, не особено едри, но здравеняци и достатъчно страховити и без извадените пистолети и отметнатите сака, които разкриваха ножовете в коланите им — дълги и лъскави, като тежки мачетета със зловещи, извити напред остриета.

Олигархът приличаше на водопроводчик, който е спечелил от лотарията. Косата му беше оредяла и късо подстригана отпред и дълга отзад. Носеше лъскава риза и черен костюм с четири копчета. Беше руснак или някъде от Централна Азия и излъчваше бруталност. Имаше набола брада, небръсната от два дни. Той беше последният човек на света, с когото бих искал да влизам в конфликт, дори и без убийците зад него.

Мъжът се приближи до Блум, а телохранителите му заобиколиха креслото й.

Човекът с костюма, който предположих, че е Нейман, спря и се замисли, докато телохранителите му ставаха все по-нервни.

— Много добре, Блум — най-после каза той с лек акцент. — Ти печелиш. Изпрати документите.

Блум стана и стисна ръката му. Той каза нещо на гурките, явно ги успокояваше, а в апартамента влязоха още няколко членове на антуража му. Жена със застрашително високи токчета ни предложи питиета.

— Трябва да останем малко, да приемем гостоприемството — прошепна Блум. — Да му позволим да спаси репутацията си. Ще почакаш ли за момент? Ще отида да се обадя на Ласитър. Обещавам.

Отстъпих. Нейман всъщност беше обаятелен човек и започна да разказва истории за съветската армия и за Афганистан.

Блум се извини и след минута я намерих на терасата да говори по телефона.

— Страхотно. Не. Благодаря. Поздрави Бев и децата — каза тя и затвори.

— Гурките не изглеждат доволни от теб — уведомих я.

— Той може да ги задържи за фасада, но отсега нататък ще ходи във фирма „Блум“ за лична охрана.

— На бас ли се бяхте хванали?

Тя кимна.

— Може би следващия път ще ме посветиш в тайната, когато заговорничим заедно.

— Не е забавно. Говорих с Ласитър. — Тя написа телефонен номер на визитна картичка и ми я даде. — Три часа следобед. Полевият офис във Вашингтон. Знаеш ли го къде е?

— Да. Това ли е всичко?

— Да.

— И си сигурна, че…

— Вече ти казах, че съм напълно сигурна, Майк. Можеш да му имаш доверие.

— Благодаря. Имам чувството, че лекцията ми по отваряне на ключалки не беше необходима.