Мэтью Квирк - Директивата

Блум вече оглеждаше задната страна на сградата.

— Нали можеш да отваряш ключалки? — попита.

— Не, не, не.

— Но можеш.

— Можех. Някои, от време на време. Но това изисква шперцове и желание, а на мен ми липсват и двете.

Тя погледна към страничната врата в ъгъла, до отдушниците, скрити в храстите.

— Той е горе. Ще бъде страхотно.

— Ще ни арестуват.

— Познавам шефа на охраната на цялата верига хотели. Всичко ще бъде наред.

— Тогава му се обади.

— Няма време.

— Там има камера.

Тя извади ключодържателя си, светна с малка лазерна показалка върху стената до камерата и после я насочи право в очите ми.

Предположих, че знае този номер. Пристъпих напред и надникнах през ключалката.

— Съжалявам, Емили. Вече имам достатъчно неприятности.

Блум изцъка с език.

— Жалко. Вече става късно да се обадя на моя човек от ФБР… — Поклати глава. — Ами с кредитна карта?

— Не. Има нещо, което се нарича секретен патрон. Повярвай ми. Отварянето на свестни ключалки няма да стане.

— А това? — Бръкна в чантата си. Фенерчето й се отмести от камерата.

Хванах ръката й.

— Внимавай с лазера.

Тя извади фиба за коса.

— Теоретично ще ми трябват две фиби и пак няма да стане.

— Имам само една.

— Тогава изненадай приятеля си с цветя или му изпрати шампанско.

— Виждам, че не си падаш по това, Майк. Мислех, че ще си помогнем взаимно.

Бяхме напуснали територията на „услуга за услуга“ и стигнали до недвусмислено изнудване. Въздъхнах и погледнах фибата.

— Случайно да имаш фолио?

— Не.

Огледах се наоколо.

— Още по-добре. — На отдушника имаше фолио. Наведох се и откъснах парче. Блум нямаше да се откаже, докато не й направех демонстрация, за да задоволя желанието й и после да продължим по-нататък.

Алуминиевото фолио беше малко по-дебело от домакинското. Отворих ножа си и изрязах ивица, широка двайсет и пет и дълга пет сантиметра, а после я прегънах по дължината. Пробих шест процепа във фолиото близо един до друг и се получи нещо като пет пръстчета, които стърчат от фолиото. Всеки беше дълъг колкото широчината на нарез на ключ.

Използвайки фибата за коса, пъхнах алуминиевата ивица в ключалката, така че „пръстите“ да се изравнят с щифтовете, и натиснах докрай. Сложих върха на ножа в цилиндъра, завъртях и започнах да треса всичко като човек, който държи жица, по която преминава електрически ток.

Работата не беше фина. Блум ме наблюдаваше с нарастващо съмнение.

Мнозина ключари не си правят труда да отварят ключалките с шперц. Това ти дава само една възможност. Те правят нещо, което се нарича отпечатване. Когато отваряш ключалка, повдигаш всеки щифт на правилната височина. Отпечатването работи по обратния начин. Повдигаш ги догоре и бавно ги натискаш надолу до правилната височина.

Когато завъртях ножа, цилиндърът се превъртя и заклещи щифтовете. А когато го разклатих, щифтовете бутнаха пръстчетата, които срязаха фолиото до правилната височина, абсолютната водоравна линия, и после вече застанаха неподвижно. За разлика от отварянето с шперц, когато се направи добре, това не оставя следи за криминалистите. Не само че влизаш, когато използваш подходящи инструменти, но и ти остава работно копие на ключа.

Изобщо не очаквах, че ще стане, но докато обяснявах основните неща, се надявах, че ще прозвуча добре и Блум ще ме остави на мира.

Продължих да треса ключалката още една минута. Нямаше вълшебно отключване, нито завъртане на цилиндъра.

— Е, дотук бях… — рекох и после млъкнах, защото чух подрънкване на ключове. Пазач. — Трябва да тръгваме — прошепнах и отпуснах ръката си върху щифта. Ножът се завъртя. Цилиндърът също. Ключалката се отвори. Никога не съм бил по-нещастен от успеха си.

— Чудесно — отбеляза Блум.

Подрънкването на ключове се чуваше все по-близо и нямаше къде другаде да отидем, освен да влезем. Блум прекрачи прага, хвана ръката ми и ме повлече след себе си. Извадих фолиото и затворих вратата. Изкачихме се по стълбището до четвъртия етаж. Тя се заслуша на вратата и после ми направи знак да чакам.

Трийсетина секунди по-късно отвори вратата и аз съзрях в гръб още един азиатец с втален костюм, който мина покрай нас в коридора. Стори ми се, че носи кобур под лявата си мишница и нещо на колана.

Исках да попитам защо въоръжени мъже охраняват изненадата, но Блум тръгна. Последвахме азиатеца от разстояние, минахме покрай количка за пазаруване и зачакахме на ъгъла, докато той се скри от погледа ни. Блум се приближи до врата на хотелска стая, която се отключваше с електронна карта, и сложи ръка на дръжката.