Мэтью Квирк - Директивата

Преглътнах киселините, които се надигнаха в гърлото ми.

— Извинявай, Ани. Шегувах се.

— Предполагам, че никога няма да ни дойде умът — каза Линч и вдигна длани.

Ани поклати глава.

— Достатъчно. Ще те оставя да продължиш. Трябва да тръгвам.

Тя взе лаптопа си и се отправи към вратата. Оставих я да си върви, доволен, че стоя между нея и Линч.

— Ако отново се доближиш до нея, ще те убия.

Той ме погледна равнодушно и попита:

— Е, какво носиш?

Нямах нищо.

— Мястото не е подходящо да разговаряме — отвърнах.

Линч завъртя глава наляво и надясно, разкършвайки врата си, а после дояде курабийката си, стана и ме заведе при колата си.

— Ченгетата обикаляха около дома ми днес — уведомих го. — Какво е обяснението?

— Лошо момче ли си бил?

— Ти каза, че ще ги държиш далеч от мен.

— А ти каза, че ще свършиш работата.

Знаех, че той вероятно плаща на някои ченгета. Имах чувството, че днешното следене е предупреждение. Разказах му за всяка стъпка, която бях предприел и за новото си прикритие, за да вляза в Банката в Деня на Федералния резерв.

— Какво още искаш от мен? — попитах.

— Тук няма шестици за старание. И не за пръв път ме прекарват, Майк. Как ще вземеш директивата?

— Имам начин да вляза в Банката. Мога да проникна в Бюрото.

— Ходил си на туристическа обиколка. И какво от това? Какво си вкарал в Бюрото?

— Камери. И троянски коне в компютрите.

— Покажи ми. Или ще отида да довърша срещата си с Ани.

— Трябва ми компютър — помъчих се да протакам. — В кантората ми. Може би…

Той протегна ръка в колата, извади лаптоп и го отвори върху капака.

— Добре — рекох. — Но преди да се свържеш с камерите… — Бях на път да споделя част от новопридобитата си компетентност по анонимността в интернет, но се спрях. Колкото повече връзки имаше между Линч и това престъпление, толкова по-добре. — Имаш ли добър сигнал?

— Хубав е. С карта. Какво да направя?

Наведох се и започнах да пиша на клавиатурата.

— Преведи ме през всяка стъпка — каза Линч и извади тефтерче от джоба си.

— Може да е сложно.

— Опитай. Да не мислиш, че ще приема думите ти на сляпо доверие и ще те оставя да направиш всичко сам?

Всъщност на това се бях надявал. Линч записа всичко — входовете, софтуера, адресите на сървърите. Не че имаше някакво значение. Те не показваха нищо.

Започнах с най-лесното и влязох в уебсървъра за камерата в бейзболната топка.

„Хостът не е намерен.“

— Какво означава това? — попита Линч.

— Връзката сигурно е нестабилна.

— Бъзикаш ли се с мен, Майк?

— Скрих истинска камера в подаръка. Може би още не го е отворил.

Опитах се да получа достъп до вирусите, които бях вкарал с флашките.

„Свързване… Свързване… Свързване…“

Бръкнах в джоба си и стиснах ножа.

„Хостът не е намерен.“

Линч се намръщи и също бръкна в джоба си. Страхотно. Бях си взел нож срещу пистолет.

— Това е зловреден софтуер. Може да е по-взискателен. — Опитах още веднъж, този път с вируса на фишинга на Картрайт.

„Свързване… Свързване… Свързване…“

И после на екрана се появи IP адрес.

„Свързан с хоста.“

Свих юмрук. Бях вътре, въпреки че всичко това не смая Линч.

Менюто в едната страна на екрана изброяваше функциите на програмата. Можеше да ми прехвърли всички имейли, изпратени до онзи компютър, и всяка парола, запаметена в него. Избрах функцията „Картина от камерата“.

Отвори се видео прозорец, но всичко беше тъмно.

— Качвай се в шибаната кола. — Линч сграбчи лакътя ми и заби пистолета в ребрата ми.

Какво не беше наред?

Огледах улицата. Наблизо чакаше друга кола, „Додж Чарджър“, с подкрепленията му. Бяха ме притиснали от две страни.

— Ето. — Посочих ъгъла на екрана. Едва се виждаше. Буквите бяха много бледи.

— Какво?

— Блясъкът. Това е знак за изход. Кабинетът е затворен. Камерата работи, но осветлението е изключено.

— В Бюрото ли?

— Да. И имам още нещо на етажа на изпълнителните директори. Имам очи навсякъде, където ще бъде директивата.

— И ще можеш да я виждаш?

— Би трябвало — отговорих. — Камерите току-що излизат онлайн. Мога да изтеглям пароли. Виждам вътре в офиса, където пазят секретната информация. Мога да ти дам онова, което искаш.

Той пусна лакътя ми. Насилието се изключи като електрически ключ. Беше патологично.

— Добра работа. Утре ще дойда пак, вероятно към пет. Искам да видя екрани, пароли и картина минута по минута за Деня на Федералния резерв. — Линч затвори лаптопа и седна зад волана. — Кажи на Ани, че съм се сбогувал.