Мэтью Квирк - Директивата

Не разбирах как точно стават тези неща. От Дерек останах с убеждението, че това е съвременният еквивалент на стария номер с подслушване на един телефон с друг, за да се заличи следата.

Гонеше ме параноя, затова използвах интернет сигнала от офиса на агента по недвижими имоти на горния етаж. Те винаги паркираха на моето място. Връзката беше слаба и бавна, но бях признателен за допълнителното прикритие. С всичките входове, през които трябваше да премина, и слабия сигнал, вероятно щеше да стане по-бързо, ако бях намерил две телефонни будки и бях свързал двете проклети слушалки.

След всичко това се включих в софтуера на клиента за моите вируси, програма, наречена „Тъмна Комета ДАИ“, което означаваше „Дистанционен административен инструмент“ и щеше да ми позволи да превзема напълно компютъра на жертвата. Всеки път се получаваше едно и също — хостът не е намерен. Опитах всички флашки. Опитах малуера на Картрайт. Опитах скритата камера в бейзболната топка. Нищо.

Трябваше да подготвя онези показания и после да ги съпоставя с другите ми случаи, за да не позволя на останалите ми клиенти да ме напуснат. Не бях отбелязал почти никакъв напредък. На всеки пет минути се включвах и опреснявах всичките си задни вратички и камери и щраках ли щраках с компютърната мишка като киберманиак.

Когато реших да си отдъхна, наближаваше осем и половина. Проверих камерите за последен път, надявайки се да получа нещо, което да покажа на Линч. Никоя не работеше. Отказах се. Време беше да си вървя у дома. Поне Ани беше заминала, а и имах пистолет там.

Докато наближавах дома си, минах покрай „Сейнт Елмо“, малко кафене, популярно в квартала, където можеш да си поръчваш на кредит и да държиш чашата си на стойката. На светофара ми се стори, че видях Ани вътре. Спрях на улицата и се върнах. Тя трябваше да си дойде чак в десет.

Проверих телефона си и видях пропуснатите съобщения. Почувствах се по-добре при вида на лицето й. Лаптопът й беше на страничната масичка, до чаша с кафе, и Ани, изглежда, разговаряше с някого, може би със счетоводителя, който живееше до нас.

Паркирах и се приближих до входа. Когато хванах дръжката на вратата, видях лицето, но за момент не можах да го свържа с някого. Ани се смееше съвсем непринудено и свободно, а после се наведе и докосна ръката на мъжа.

И тогава го видях ясно. Тя говореше и се смееше с Линч.

Пристъпих зад него, преди изражението на Ани да ме издаде. Той седеше на нисък стол. В джоба ми беше ножът, който бях задигнал в Ню Йорк. Носех го, където можех.

Отворих острието, застанах зад Линч и опрях върха в гърба му, точно под плешката. Сграбчих яката му в юмрука си и се наведох към ухото му.

— Нито дума повече — прошепнах.

— Майк, хей, хванах по-ранен влак… — започна Ани, когато ме видя да влизам, но усмивката й помръкна, докато гледаше как гневът изкривява лицето ми, и забеляза, че нещо не е съвсем наред от начина, по който се бях надвесил над Линч.

— Чакай малко, Майк — рече той.

— Стани и се махни оттук, да ти го начукам!

— Майк, какво правиш, по дяволите? — попита Ани.

Колкото и добре да мислех, че крия ножа, клиентите насочиха вниманието си към нас.

— Добър опит, Майк — спокойно каза Линч и потупа ръката ми. Усмихваше се. Всъщност той беше единственото нещо, което ме спасяваше от самия мен.

Видях, че една жена в отсрещния ъгъл, седнала пред кръстословица и с добра видимост към ножа, вдигна мобилния си телефона и си сложи очилата за четене, за да види по-добре цифрите. Досещах се кои три има предвид.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Ям курабийка — отговори Линч.

— Майк — обади се Ани. — Какви ги вършиш, мамка му?

Вдигнах глава. На възрастната жена не й беше отнело много време да позвъни.

— Ани, бягай. Махни се оттук — заповядах.

— Никъде няма да бягам — отвърна тя. — Какво те прихваща?

— Да не прекаляваме с тази малка шега, Майк — рече Линч.

Последното, което исках, беше да дам на полицията основателна причина да прояви по-задълбочен интерес към мен. Бях заподозрян в убийство и носех в джобовете си два портфейла с различни документи за самоличност. Кой вади нож на непознат в кафене, защото е разказал хубав виц?

Прибрах острието и пуснах ножа в джоба си, а след това пуснах Линч и отстъпих встрани.

— Това е много стара и лоша шега, която си правехме във флотата, Ани — каза Линч. — Не беше от любимите ми.

— Познавате ли се?

Той ме погледна, очаквайки потвърждение.