Мэтью Квирк - Директивата

Потегли, а аз тръгнах към дома си, за да се опитам да изгладя нещата с Ани. Тя вече беше в колата си и караше към мен по улицата. Видя ме и спря.

— Къде отиваш? — попитах.

— На вечеря с баща ми. Какво беше това? Държа се като пълен кретен.

— Дълга история.

Шофьорът зад нея натисна клаксона.

— Може ли да поговорим, когато се върна? — попита Ани.

Това не прозвуча добре.

— Разбира се — отговорих.

Тя вдигна стъклото и потегли.

Линч сякаш четеше мислите ми. Опитвах се да спечеля време, но той затягаше въжето. Приближавах се все повече до точката, откъдето нямаше връщане назад и където единствената ми възможност за избор щеше да бъде да извърша удара, после да чакам да видя какво ми е подготвила съдбата.

Но нещата бяха дошли твърде близо до дома ми и Ани. Линч беше преминал границата. Трябваше да намеря изход. Правилото за доносничеството беше елементарно — мъртвите не говорят. Но може би само щях да се доближа до границата, без да я преминавам. Може би щях да получа нещо за нищо.

Отворих портфейла си и извадих визитна картичка.

Емили Блум

Главен изпълнителен офицер

Охранителна фирма „Блум“

Номерът на мобилния й телефон беше написан на гърба. Извадих телефона си и го набрах.

Двайсет и пет минути по-късно търсех Блум в главното фоайе на голямата къща в Джорджтаун, където тя ми беше казала да я намеря. Бях ходил в тази къща и преди. Принадлежеше на професионална домакиня, което е модно във Вашингтон. Беше се омъжила за пари, купила си бе красива къща в Ричардсън в романски стил на Кю Стрийт и беше започнала да организира купони, които харесваше да нарича „салони“, изкривявайки устни във френско произношение.

Не е трудно да поканиш на гости ВИП персоните. Въпреки цялата парадна власт на Капитолия, повечето сенатори и конгресмени живеят като колежани второкурсници по време на семестъра, спят по няколко в апартаменти на Капитолия и се задоволяват с храна за вкъщи и зърнени закуски. Някои дори спят в кабинетите си. Повечето се радваха на оправдание да се измъкнат от двустайния апартамент, претъпкан с политици на средна възраст по долни ризи.

И така, намирах се сред бляскавите съзвездия на вашингтонския светски елит. Купонът свърши в девет и половина и най-интересната дискусия беше за резултатите от проверките на Конгресната бюджетна комисия. Побъбрих с един лобист, когото познавах, докато той оглеждаше стаята, търсейки по-добър събеседник. Съзря огромен като кит мъж с кремав костюм и рече: „О, природният газ е тук“, а после се отдалечи от мен, както говорех.

Най-после видях Блум близо до бара. Трябваше да разбера за кого работи Линч и да намеря начин да го надхитря. Знаех, че той е подкупил някои ченгета, затова отиването право при властите беше минно поле, но Блум може би щеше да ми помогне да се ориентирам.

— Не си срещала нашите приятели от уличката, нали? — попитах.

— Не. А ти?

Тя взе две чаши с червено вино от подноса на сервитьор и ми даде едната.

— Може и да съм ги срещал — отвърнах.

Блум ми направи знак да я последвам. Прекосихме дневната и се отправихме към горния етаж. Тя мина през голяма спалня и влезе в кабинет с лавици на стените, отрупани с красиви старинни книги със зелени и кафяви кожени корици, вероятно купени от дизайнера, който бе изработил лавиците. С всичките престъпления и заплахи, които се въртяха в главата ми, аз се бях почувствал като натрапник и самозванец сред тези учтиви граждани на Вашингтон, сякаш ръцете ми все още бяха изцапани с кръв. Можех обаче да се отпусна малко пред Блум, доволен да знам, че тук има някой, който понякога минава по същите задни улички като мен.

— Научи ли нещо друго за тях? — попитах.

— Не, но може би познавам някого, с когото да говориш.

Домакинята отвори вратата и видя, че Блум се е подпряла на бюрото й. Жената се извини и затвори. Предположих, че Блум винаги прави такива неща — влиза в стаи с надпис „Вход забранен“, завзема кабинетите на хората и после се държи толкова естествено и собственически, че онези, които я хващат, се чувстват неудобно.

— От силите на реда ли е?

— Да.

— Мога ли да му имам доверие?

Блум не отговори. Гледаше през рамото ми.

Нашият общ приятел Тък стоеше на вратата.

— Здравейте — каза, влезе и седна на страничната облегалка на канапето.

— Какво става? — попитах.

— За какво говорите?

— Наваксваме пропуснатото за едни делови връзки — отвърнах.