Ерик Стори - Дадена дума

Отново се втурнахме един към друг, но този път не се сблъскахме. Зики ме подмина, като междувременно успя да ми удари такова ляво кроше, че ме събори. Зрението ми се замъгли. Паднах на асфалта, при което ожулих коляното си.

Зики се хвърли към мен и ме изрита в стомаха, докато се опитвах да се изправя. Престорих се, че ударът му е бил по-силен, отколкото бе в действителност, и той реши да ме изрита отново. Аз обаче се претърколих и сграбчих крака му с две ръце. Завъртях рязко и Зики се строполи на земята.

— По дяволите, Бар! — каза той. — Добре, добре, това е достатъчно!

Пуснах го и понечих да стана, но той ме изрита здравата в бедрото.

— Сега вече е достатъчно!

Зики се надигна бавно и се изтупа.

Аз също се изправих на крака. Бях замаян, но без сериозни травми благодарение на моя стар приятел адреналина. Зики протегна ръка, която поех неохотно. Той обаче стисна десницата ми и изрева:

— По дяволите, радвам се да те видя, лудо копеле такова!

Тръгнахме към джипа, където Али седеше зад волана. Беше свалила прозореца и бе опряла левия си лакът на вратата.

— Забавлявате ли се, момчета? — попита тя.

— Бре, бре, Бар. Кое е това готино маце?

— Внимавай — изръмжах аз.

— Извинявай, коя е тази госпожица?

— Това е Али. Али, Зики.

Али го дари с усмивка, която бе в състояние да разтопи и най-коравото мъжко сърце, след което заяви:

— Приятно ми е да се запознаем, Зики. Ще ни помогнеш ли да открием Джен?

Не бях споменавал името на Джен. Зики поглади брадичка и ми намигна.

— Значи нашето момче иска да му помогна за Джен? А ти какво ще направиш за мен?

Той пристъпи към шофьорската врата на джипа и се ухили на Али през прозореца. Сграбчих го за яката на ризата, дръпнах го рязко и прошепнах в ухото му:

— Остави я на мира. Тя е с мен.

Зики отблъсна ръката ми и отвърна:

— Разбира се, разбира се, само се шегувам с момичето. Да тръгваме. Имаш ли достатъчно бензин?

Кимнах.

— Добре. Живея там, горе — каза Зики и посочи високите върхове в далечината.

Направих знак на Али да се премести на другата седалка. Напуснахме бързо града. Асфалтът остана зад гърба ни и навлязохме в рехава гора от борове и трепетлики. Зики караше така, както правеше всичко останало — бързо и диво. Трябваше да изцедя цялата мощност на джипа, за да не изостана, като не спирах да се тревожа, че нещо може да се счупи.

— Откъде познаваш Зики? — попита Али.

— Бяхме приятели — отвърнах аз и премълчах за затвора.

— В някоя лудница ли се срещнахте?

— Нещо подобно.

— С какво се занимава? Знае ли къде е Джен?

— Златотърсач е. Живее в хижа, търси злато в реките, понякога копае в изоставените мини в района. През есента работи като ловен водач, от време на време изпълнява и други… незаконни поръчки. Може да не знае къде точно се намира Джен, но познава тези планини и ако Ланс е разположил лабораторията си там някъде, Зики ще ни упъти къде да го търсим.

Споменах само с какво се занимава Зики, а не с какво се е занимавал. Пропуснах да й разкажа как Зики прекарваше наркотици от Мексико, скрити в пода на камиони с добитък, и ги продаваше на цена, тройно по-висока от тази, която бе заплатил. Пропуснах да й разкажа как Зики завлече с много пари едни типове от наркокартела и се скри в Аризона. Докато един наемен убиец не го откри, а Зики го застреля в националния парк „Кабеза Приета“. Зики закопа тялото, след което — по ирония на съдбата — бе спрян от полицията в Мексико за превишена скорост. Спука от бой пътния полицай, който дори изгуби едното си око. Никой не успя да го свърже с убийството в Аризона, но получи за ченгето десет години, които трябваше да изкара в мексикански затвор край границата.

— Какво ще правим, ако Ланс не е в лабораторията? Или ако хората на Джеф са ни излъгали?

Погледнах я и се опитах да прикрия безпокойството си.

— Съмнявам се, че са ни излъгали. В крайна сметка възнамеряваха да те убият.

Али предпочете да замълчи. Потри слепоочията си, после бутна седалката назад и затвори очи.

Пикапът на Зики продължи по тясно шосе, застлано с чакъл, след което свърна по черен път с дълбоки коловози. Изкачвахме се в планината и минавахме покрай кристалночисти езерца и поточета. Зърнах два бобъра да се къпят в едно от тях. Това ме разсея, макар да знаех, че трябва да следя внимателно пътя. Не можех да си обясня защо рискувам живота си — а и този на Али — в търсене на сестра, която не съм виждал от години.

Мисля, че това е свързано с егоизма. На определено ниво всички сме егоисти. Налице е еволюционен механизъм, който гарантира оцеляването на вида — индивидите трябва да живеят достатъчно дълго, за да започнат да се размножават. В същото време обаче съществуват различни нива на егоизъм. Храната, дрехите и покривът над главата са базовото, основното ниво, единственият истински егоизъм, необходим за оцеляването на човека. На следващото ниво действат социални механизми, които ни помагат да се впишем в рамките на дадена група. И взаимопомощта между членовете на семейството е един от тези механизми. Обичам семейството си и ако някой от членовете му се нуждае от помощ, аз съм на негово разположение. Истината обаче е, че помагах на Джен най-вече от чувство за вина. Чувствах се виновен, че не съм бил с нея в момента, когато е имала най-голяма нужда от мен.