Ерик Стори - Дадена дума

— Браво, Бар — похвали ме той.

Проследи дулото, насочено към корема му, след което ме погледна в очите. В тях играеше палаво пламъче, но се спотайваше и заплаха. Не се съмнявах, че ще ми отмъсти рано или късно.

— Радвам се, че си взел пистолет. Нещо против да го прибереш?

— Няма проблем. — Прибрах пистолета в джоба си казах: — Продължиш ли да ме дразниш обаче, ще те застрелям. — Седнах на стола си и отпих глътка уиски. Ръката ми трепереше леко. — Мисля, че е време да си лягаме. Утре ни очаква тежък ден. Леглото е твое, Зики. Двамата с Али ще спим навън.

Зики кимна, вдигна стола си от пода и седна отново. Запътихме се към вратата, а той си наля поредната чаша уиски.

Когато влязохме в палатка и се сгушихме в топлите спални чували, Али попита:

— Сериозно ли говореше? Щеше ли да убиеш Зики?

В палатката беше топло, а тялото на Али, притиснато до моето, покачваше допълнително градусите.

— Принуди ли ме, да, ще го направя. Той не би се поколебал да убие когото и да било от нас. Ще го направи, без да му мигне окото. Зики е пълен психопат, но се нуждаем от него и конете му. Познава планините по-добре от всеки друг, а конете му ще ни прекарат там, където можем да бъдем сигурни, че няма да се натъкнем на хората на Алвис.

— Мисля, че може да се наложи да го убиеш — отбеляза Али и се сгуши в чувала. — Ужасно ме плаши.

— И мен — отвърнах аз и се примъкнах по-близо до топлото й тяло.

Бяхме разположили палатката между хижата и хамбара на една тревиста полянка, заобиколена от див пелин и сухи магарешки бодили, чиито стъбла се триеха едно в друго от вечерния бриз. Али ми помогна, затова бързо се справихме с разпъването на палатката. Изгледа ме странно, когато я попитах дали предпочита да спи в джипа, затова извадих двата спални чувала и ги разстлах един до друг. Сухите бодили щяха да ни предупредят, ако Зики се прокраднеше към нас. А чуех ли шума им, щях да бъда готов да го посрещна. Оставих заредения си пистолет до възглавницата, а Али сложи ножа до своята. До мен лежеше и голямата ми пушка .375 калибър.

Когато слънцето се скри зад планините, отнесе със себе си и топлината. Виждахме как дъхът ни се носи на облачета, при това вътре в найлоновия мехур, който трябваше да ни предпази от природните стихии.

— Ей, Бар? — повика ме Али.

Завъртя се към мен и ме погледна. Долових топлия й дъх върху лицето си.

— Да.

— Мисля, че не мога да заспя.

— Аз също. А трябва. Утре ни очаква тежък ден.

— Не мога да заспя, още не…

— Защо?

— Може да има мечки. Или…

— Или какво?

— Когато танцувахме в Стиймбоут, не ти ли мина през ума да ме целунеш?

Приближих се към нея.

— Може би.

— А искаш ли да ме целунеш сега?

— Искам.

— Направи го тогава.

И аз го направих. Поставих нежно ръка на врата й и я притеглих към мен. Целунах я леко. Тя ме отблъсна.

— Какво беше това, Бар? Да не сме в прогимназията? — Али се примъкна към мен и ме сграбчи за раменете. — Това е целувка! — обясни тя и притисна здраво меките си устни в моите.

После продължи да ми показва кое как се прави.

Пет минути по-късно бяхме останали без дъх. Взирахме се един в друг на слабата светлина. Беше повече от достатъчно. Свалихме ризите, изхлузихме панталоните, а това е доста трудна задача, ако човек не се изправи или не излезе от спалния чувал. Гладка, копринено нежна кожа се притисна към груба, осеяна с белези кожа. Студените ни устни се докоснаха, топлият ни дъх се смеси, трудният ден и предишната нощ потънаха в забрава.

Мина толкова добре, че го направихме отново. После се отпуснахме, останали без сили, прегърнали се като корабокрушенци. Палатката ни играеше ролята на спасителен сал, който се носеше над море от насилие и лудост. Открихме в сумрака спалния чувал и се напъхахме дълбоко в топлите му найлонови гънки. Не знам как, но напипахме и оръжията и ги върнахме на предишните им места. Тогава чухме смеха.

Той се понесе на крилете на студения нощен вятър. Приличаше на вой на хиени, но ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая чухме:

— Лека нощ, влюбени птички!

По дървената веранда отекнаха тежки стъпки, последвани от затръшване на врата.

Придърпах топлото голо тяло на Али към себе си и стиснах пистолета. Унесохме се в сън.

В мрака, който цари малко преди изгрева на слънцето, ме събуди конски тропот. Зики прекарваше бавно един жребец покрай палатката ни. Топуркането на копита и ботуши замлъкна, последвано от тих въпрос: