Ерик Стори - Дадена дума

Отначало, докато водех Шийла в кръг, Али ахкаше и охкаше като уплашено дете. После се усмихна и накрая, когато се почувства по-уверена, направо засия. Когато ги оставих сами, за да доведа Попкорн, Шийла реши да си поиграе с Али и се опита да издърпа поводите от ръцете й и да похапне свежа трева.

Попкорн ме изгледа как приближавам и изпръхтя, когато го развързах. Направих няколко малки кръга и го наблюдавах как пристъпва сковано, преди да направя опит да го яхна. Нахлупих шапката си ниско, поставих крак на стремето и се надигнах.

Попкорн не ми даде шанс да пъхна и другия си крак в стремето. Жребецът буквално експлодира във фойерверк от буйни скокове и къчове, започна да подскача, да се върти, да рита и да цвили. Приложи всички номера в арсенала си в опит да ме свали от гърба си. Аз обаче стисках здраво рога на седлото, успях някак си да напъхам крак в другото стреме, след което дръпнах рязко левия повод и го принудих да се завърти в по-малък кръг. Той забави темпото и заподскача на място. Отпуснах леко поводите и го оставих да потича. Попкорн се втурна напред в пълен галоп, наведе рязко глава и започна да хвърля къчове. Аз обаче бях подготвен и умело балансирах, докато жребецът не започна да се изморява. Тогава отново го поведох в кръг, този път по-дълго, и тъкмо започвах да се наслаждавам на ездата, когато чух Али да вика зад мен.

Обърнах се и видях ококорените й очи, побелелите кокалчета на ръцете, които стискаха рога на седлото, и гърдите, които подскачаха в синхрон с Шийла. Кобилата ни следваше, докато водех моя кон покрай оградата, между сградите и обратно в заграждението.

Това се оказа грешка от моя страна, тъй като обръщането наруши баланса ми и Попкорн не пропусна шанса си. Подскочи високо, завъртя се настрани и се закова на място с опънати крака. Преметнах се във въздуха и се приземих по гръб, при което пушката се заби в бъбреците ми и изкара въздуха от белите ми дробове като от спукана надуваема възглавница. Чух Али да пищи, затова преодолях болката и се надигнах навреме, за да видя как Попкорн профучава покрай Зики и излиза през вратата, която той току-що бе отворил.

— Какво има, Али, по дяволите? — попитах с немощен глас.

Тя не спираше да крещи: „Тпру! Тпру! Тпру!“, и да дърпа поводите на Шийла. Докуцах при нея и отново я попитах какво, по дяволите, прави.

— Нали каза да те следвам! Ето, следвам те — отвърна тя.

Можех единствено да се засмея, доволен, че не бе последвала пощурелия ми кон през портата.

— Не ми се смей, по дяволите! Не е забавно! Нали ти казах, че не мога да яздя!

— Забавно е — отвърнах с усмивка и поведох коня й към Зики.

Али кипеше от яд и ми хвърляше гневни погледи.

— Майната ти, Бар!

На Зики му отне десет минути да настигне Попкорн и да го върне обратно, докато аз държах поводите на Джес и Шийла.

— Да не си забравил как се язди? — попита той, докато ми подаваше поводите на непокорния жребец.

Изглеждаше разочарован, че още дишам.

— Не — отвърнах му, — припомнях си как се пада.

Яхнах Попкорн, подкарах го отново в кръг, настроен за родео или каквото там ми беше приготвил Зики. Ако искаше да се отърве от мен, трябваше да положи повече усилия.

Два часа по-късно се движехме в хубав малък конвой под топлото утринно слънце. Конете се бяха успокоили и пристъпваха безмълвно в индианска нишка. Движехме се по пътека, толкова тясна, че едва се намираше място за копитата на конете. Следвахме гънките на планината. Високите дървета, полюшвани от бриза, шепнеха и пееха под акомпанимента на свраки и сойки. Вятърът навяваше аромат на сняг, борове и хвойни. Извърнах се на неудобното кожено седло и погледнах Али.

— Извинявай! — казах аз.

Тя не отговори, зареяла поглед сред дърветата.

Обърнах се отново напред. През последния час Али започваше да свиква с ездата, но продължаваше да се цупи, защото й се бях присмял. Не отронваше нито дума, от време на време галеше Шийла по врата и се наслаждаваше на природата.

Зики, който яздеше пред мен, запали пура и се обърна, за да ни погледне.

— След малко излизаме на кръстопът. Ще тръгнем вляво и ще поемем по пътеката, която ще ни отведе до базата на Алвис. Вдясно има каньон, в който работя от време на време… търся злато. Заклевам се, Бар, че това е едно от най-негостоприемните места на планетата. Трябват ми няколко часа, за да сляза с коня на дъното на каньона. Наоколо са само скали. Реките са толкова буйни, че никъде няма да видиш такива бързеи, а от склоновете падат гранитни канари с размерите на кон. Прекарах там една седмица миналия сезон, но така и не успях да стигна до езерата в края на каньона. Наричат го Куотърмун. Както казах, никога не съм стигал до езерата, но се върнах в града със злато за цяла хилядарка.