Ерик Стори - Дадена дума

— Не ме разбираш правилно — отвърнах й аз. — Искам да приключа с това. Да видя сметката на Алвис и да прибера сестра си у дома. Колкото повече време минава, толкова по-голяма става вероятността да не успея.

— Няма смисъл да се тревожиш сега. Не бива да правиш друго, освен да се фокусираш върху вечерята.

Свих рамене и се замислих дали да не запаля цигара. Прогоних тази мисъл и обърнах месото върху огъня.

— Странно — отбеляза тя и наруши тишината. — Двамата с Ланс не сте чак толкова различни.

— Това не е нито забавно, нито вярно.

— Добре, може да не е забавно, но ми се струва интересно. Но е вярно, че и двамата мачкате всичко по пътя си. Наумите ли си нещо, не се спирате пред нищо, за да го постигнете. Няма значение кой ще се изпречи на пътя ви. Единствената разлика между вас е, че Ланс мисли изцяло за бъдещето, интересува се единствено от това да направи империята си колкото се може по-голяма. Интригите и убийствата са неговият начин да се изкачи на върха. А ти… ти си затънал в миналото и непрекъснато гледаш назад.

Имаше логика в думите й. Имаше обаче и още една разлика. Аз постъпвах правилно, а Ланс — не.

Али видя изражението ми и побърза да продължи:

— Не твърдя, че не си прав или че не бива да го правиш, Бар. Понякога… когато човек е толкова опасен като Ланс, е необходим друг, също толкова опасен, който да премахне заплахата. Това си ти.

В този момент в лагера ни се върна Зики, нарамил наниз с шест мармота. Засмя се, когато ме видя да седя на дънера, и преброи животните, които бях донесъл.

— Аз печеля — обяви той и окачи улова си на един клон.

Порови в кошовете, извади съдовете за готвене и се залови да приготвя вечерята. Ухили ми се и каза:

— Не можеш да ме победиш в нищо, Бар!

Свих рамене и поставих ръка на кръста на Али. Тя не се отдръпна.

Останахме край огъня и вечеряхме доволно, а после дневната светлина започна да отслабва и звездите заблестяха в нощното небе. Поставих по-голям дънер в огъня, който да гори и да ни топли през цялата нощ.

— По-добре ли се чувстваш тук? — попита Зики.

Наистина се чувствах по-добре, затова се усмихнах. Звездите, свежият дъх на борове, студеният чист въздух прогониха страховете от утрешния ден и недоверието ми към Зики. Не можех да се отпусна истински, но той беше прав.

— Тук е много по-красиво, отколкото край границата.

Зики се изплю в краката ми и попита:

— С какво се занимаваше, след като излезе?

Изтрих мазните си длани в панталона.

— Навън съм едва от две седмици. Прекосих границата с Тексас близо до Джаспър. Помогна ми онзи тип, с когото се запознахме в Тихуана. Купих пикапа му и потеглих на север. Направих опит да се свържа със сестрите ми, но само Джен искаше да има нещо общо с мен. Знаеш останалото.

— На север ли ще отидеш? Там е доста студено.

Кимнах.

— Но ще бъде приятен контраст след джунглата и онази прашна яма в пустинята, в която бяхме затворени.

— Търсиш ли си работа? — попита Зики и втри мазнината от мармотите в мустаците си, за да завърти краищата им нагоре.

Поклатих глава.

— Ще се опитам да стоя далече от цивилизацията, поне за известно време. Може да стана трапер, да се установя някъде, да кача някой килограм. Не искам да се забърквам в повече конфликти. Този ми е последният. Дните ми на наемник са преброени.

— Жалко. Можех да ти намеря работа по тези места.

— Работата, която имаш предвид, е прекалено опасна. Не искам да се върна в затвора. Ти също трябва да се замислиш за това, освен ако не ти е харесало зад решетките.

— Внимавай, Бар! Правя каквото си искам. Никой не ми казва какво да е то. Дори ти!

Не ми допадна насоката, в която поемаше разговорът ни.

— Това беше съвет. Не се сърди.

Едното око на Зики потрепна. Плъзнах ръка в джоба на якето. Али се намеси:

— Ей, момчета, не се карайте.

Настъпи тишина. Не се чуваше никакъв звук освен пукота на клоните в огъня. Зики се отпусна и аз извадих ръка.

— А ти, госпожице? Каква е твоята история? Как се събра с този загубеняк? — попита Зики и изплю тютюнев сок в пламъците.

— Всъщност не е толкова лош… — отвърна Али.

— Благодаря — казах аз.

— … за лузър — довърши тя.

— Благодаря — повторих аз, този път с помръкнал ентусиазъм.

Зики се засмя. Този път смехът му прозвуча искрено, не беше обичайното му налудничаво хихикане, а идваше от корема.

— Не отговори на въпроса ми. Как се запознахте? Какво, по дяволите, видя в него?

— Казах ти и преди. Помогна ми да се измъкна от една каша. Освен това исках да напусна града. Бар пътуваше в моята посока, затова се присъединих към него. Така се озовахме тук.