Ерик Стори - Дадена дума

Зики се обърна, завъртя се на седлото наляво-надясно, докато го намести точно в центъра на гърба на своя жребец. Посочи с пурата дърветата и каньоните под нас, а димът от нея се понесе към ясното синьо небе.

— Това е райско кътче. И става още по-красиво. След няколко километра ще навлезем в същинската пустош. Природен резерват. Достъпът на автомобили е забранен. Който иска да дойде, трябва да върви пеша или да язди кон. Ние ще яздим цял ден. По това време на годината най-вероятно няма да срещнем други хора. По-късно ще започнат да се мъкнат разни къмпингари, ще изцапат и умиришат всичко. Не че ловците и златотърсачите като мен са цвете за мирисане.

Във всеки случай планините ми ще започнат да гъмжат от хора. Аз обаче разбирам защо идват. Гарантирам ви, че ще видите някои от най-прекрасните места, които Бог е създал.

Засмях се наум. Зики да споменава името Божие? Това си беше виц! Едва ли имаше по-голям грешник от него. Но беше прав, отдавна не бях виждал толкова красив пейзаж. Чувствах се прекрасно, че мога да се потопя в чистия и разреден планински въздух, да бъда заобиколен от дървета и животни, от скали и реки, да яздя отново, въпреки че вътрешната част на бедрата ми започваше да ме боли. Долових остро, пронизително цвърчене на катерица, която предупреждаваше съседите си, че минаваме под нея. Реката на дъното на каньона препускаше разпенена между канарите и изпращаше фини пръски нагоре към небето.

Зики продължаваше да говори:

— … след което ще стигнем до една хубава долчинка, сгушена сред борове и трепетлики. Ще пренощуваме там. Няма да разполагаме с кой знае какви удобства, но поне ще имаме вода. Прясна вода от разтопен сняг. Няма нищо по-хубаво от нея. Освен уискито, разбира се. Ще бъде студено обаче. Температурите ще паднат под нулата. Сега сме на около три хиляди и двеста метра, а докато стигнем там, ще се качим поне на три и триста. Да си починем тук — предложи Зики, когато излязохме на малка горска поляна. — Конете имат по-големи бели дробове от нас, но и те дишат трудно по тези места.

Не бях забелязал, докато Зики не го спомена, но наистина се бяхме изкачвали цяла сутрин. Сега дърветата бяха по-малки, въздухът — по-разреден, а слънцето въпреки студа сякаш грееше по-топло. Задуха вятър и ме принуди да облека якето си, тъй като ледените повеи, които се спускаха от заснежените върхове, пронизваха костите ми.

— Добре ли си? — попитах Али, докато слизаше грациозно от коня си.

Тя ме изгледа кръвнишки, потупа Шийла по хълбока и каза:

— Задникът ме боли до смърт.

Свих рамене. Често ми се бе налагало да яздя, но винаги предпочитах да ходя пеша и да нося багажа си на гръб като някой от онези мръсни къмпингари, които Зики ненавиждаше. По тези места обаче най-добрият начин на придвижване бе именно с кон.

Зики скочи елегантно от седлото като Джон Уейн, за когото всъщност се мислеше. Оправи колана с кобура и се ухили:

— Свиквай, хубавице!

Той извади от чантата плик със сушено говеждо и попита:

— Има ли гладни?

Умирах от глад, планинският въздух само засилваше апетита ми, но изчаках Зики да си вземе пръв, преди да посегна към плика. Той забеляза колебанието ми и попита:

— Какво? Да не мислиш, че ще отровя един от най-добрите си приятели? Или красивото му гадже? За кого ме смяташ, Бар? Още ли ми се сърдиш за снощи? Казах ти, че само те дразнех, нищо повече. Не те бях виждал толкова отдавна, че реших да се пошегувам с теб. Ще простиш ли на стария си приятел?

Кимнах, взе парче сушено месо и подадох останалото на Али. Беше твърдо и жилаво, едва не си счупих зъб в опит да го сдъвча, но беше вкусно и казах това на Зики. Той се ухили доволно.

— Така е. Сам го приготвих. От лос е. По тези места още се срещат големи лосове. Много ги обичам. Вкусни са и имат достатъчно месо да изкарам цяла зима с един от тях. Освен това ловът им е лесен, стига да имаш пушка и да си достатъчно далече. Защото озовеш ли се прекалено близо, те могат да се превърнат в най-опасните животни на Земята. Дори мечките гризли стоят настрана от тях.

Зики бръкна в джоба на елека си и извади нова пура. Пушеше като комин — като мен, предполагам, когато бях в лошо настроение. Запали и каза:

— Почти стигнахме. Два часа, докато изкачим онзи хребет, после още два, докато се спуснем в долината. Там ще лагеруваме. Ще повървим още малко, ще превалим онези хълмове и ще се спуснем в базата им. — Той дръпна силно, издиша дима и продължи: — Казах ли, че базата на Алвис е била някога една от най-големите мини в района? Някъде в края на деветнайсети век.