Ерик Стори - Дадена дума

Докато се спускахме долу, чух ръмженето на автомобилен двигател, последвано от подрънкването на портала. Видях и стопове, които проблеснаха за миг по пътя.

— Какво беше това? — попитах аз, когато настигнах Зики.

— Ровърът потегли нанякъде. Да се надяваме, че в него е бил само Алвис, но, в интерес на истината, би могъл да отведе сестра ти някъде. Ще разберем едва когато слезем долу.

— Не ние — казах аз и затършувах в раницата си. — Можеш ли да се справиш с някой от тези типове от тук, в тъмното?

Зики се засмя тихо, когато сглобих трите части на новия си лък.

— Синко — отвърна той, — по-често ловувам в мрака, отколкото пазарувам в магазина.

— Добре — казах аз и привързах новия си колчан със стрели към колана. Пъхнах пистолета в джоба си, извадих малък комплект за касоразбивачи и метнах раницата на гръб. — Ще трябва да го направим тихо. Мъжете долу са професионалисти. Ще се промъкна и ще взема Джен, ако е там, след което изчезваме. Ти трябва да подсигуриш изтеглянето ни.

— Какво означава това, по дяволите?

— Че трябва да прикриваш задника ми, докато тичам нагоре по склона. Надявам се, с Джен.

Зики изсумтя и кимна.

— Мога да се справя. А ти сигурен ли си, че ще свалиш наемниците с това индианско оръжие?

— Всичко ще бъде наред, стига да не ме простреляш случайно — отвърнах аз, оправих колана и стегнах ремъците на раницата.

— Ако те прострелям — отвърна Зики и се подсмихна, — няма да е случайно.

Окуражаващи думи, помислих си аз и заслизах по склона.

С всяка предпазлива стъпка, която изминавах, осъзнавах, че Зики ме държи на мушка. Решеше ли да натисне спусъка, слизането ми щеше да приключи много бързо.

Не го ли направеше и успеех ли да се добера до оградата, без да получа куршум в гърба или да привлека вниманието на охраната, без да падна и да си счупя глезен, тогава щеше да започне истинското предизвикателство.

Съотношението бе четирима срещу един. Най-малко. А не бях стрелял с лък поне от четири години.

Докато приближавах портата, почувствах как се превръщам в ловец и това ми подейства успокояващо. Внимателното пристъпване, подушването на въздуха, тежестта на лъка в ръката ми, ушите, които следяха и най-лекия шум — всичко това ми напомни за онова, което ме държеше жив през всичките онези години в джунглата и пустинята въпреки ужасите, на които бях станал свидетел.

Гората свърши на трийсетина метра от оградата. Спрях зад едно дърво в самия край и се ослушах. Не долових признаци на тревога. Само вятърът между дърветата. Нямаше за какво да се тревожа.

Прекосих откритото пространство между гората и оградата, като използвах за прикритие сенките на дърветата. Тук трябваше да се движа бавно, да внимавам за всяка стъпка, за всеки звук. Направих една крачка, ослушах се, направих втора…

… и едва не паднах в ямата.

Спрях навреме, но залитнах назад и се стоварих по гръб, после изчаках очите ми да се адаптират към мрака, за да огледам къде не се бях озовал току-що.

Ямата бе дълбока поне три метра и дълга повече от двайсет. Бе запълнена до половината с газови бутилки, тенекии с газ за примуси, кутии с използвани клечки кибрит, бутилки спирт, счупени стъкла, черни чували за боклук и нещо, което приличаше на буци сол. Много, много сол. В първия момент реших, че това е най-странният капан, който съм виждал, но после осъзнах, че тук изхвърлят боклука си. Разбира се, че не биха искали отпадъците да замърсяват базата им, и изглеждаше по-логично да изкопаят дупка и да ги погребат в планините, отколкото да чакат боклукчийски камион, който да ги отнесе на сметището.

Внимателно пропълзях по края на ямата. Опитвах се да не вдигам шум и да се слея със земята, докато се добера до телената ограда. Там бях възнаграден с малък — колкото да мине човек — отвор в нея, направен явно за да улесни достъпа до ямата за боклук. Това спестяваше време, тъй като в противен случай трябваше да обикалят доста, за да изхвърлят всички тези боклуци, които бяха използвали за отровата, която произвеждаха тук.

Малката врата бе заключена с масивна верига и катинар. При това модел, който се отваряше много трудно. Разконцентрирах се за миг, мислех за ключалката, мислех и за това, че ако Джен е в базата, трябва да побързам и да я измъкна, преди Алвис да се върне. Той вероятно се движеше с охрана. И това моментно разсейване едва не ме провали.

Тъкмо посягах към задния си джоб, за да извадя шперцовете, когато се появи охранителят, който патрулираше по задния периметър. Тръгна право към мен. Вървеше покрай телената ограда и от време на време я потупваше с ръка. Просто за да я чуе как дрънчи или да си намери някакво занимание, предположих аз. Шумът бе достатъчен, за да заглуши стъпките ми. Когато се отдръпнах от оградата и се скрих в сянката.