Ерик Стори - Дадена дума

— Защо ли имам предчувствието, че ти ще ни кажеш? — отвърнах аз.

— Умират. Така историята става още по-хубава. Нали разбираш, стават мъченици, а читателите обичат героите, които жертват живота си за другите. А какво става с такива като мен? За нас няма много истории. Защото ние се грижим сами за себе си и така преуспяваме. Ние сме мнозинството, Бар. А вие ще отмрете. — Той се засмя отново и стана. Върна се след малко с бутилка ръжено уиски и три чаши. — Неизбежно е. Просто няма живи герои. Най-добрите герои са мъртвите герои. — Наля уискито в чашите, в очите му играеше весело пламъче. — Не се обиждай. Не ме разбирай погрешно. Просто светът е устроен така. Знаеш го. В противен случай нямаше да ми се обадиш. Нямаше да се нуждаеш от помощта ми. Хора като нас също имат своето място под слънцето.

Отпих бавно от чашата. Бях слушал тази реч всеки ден, който бях прекарал зад решетките. Зики бе рядък случай на социопат, който защитава възгледите си и го прави добре. Али отпи бързо от чашата си и пое рязко дъх през зъби.

— Добре, да се залавяме за работа — предложих аз. — Познаваш ли този тип Алвис?

Зики напълни отново чашата си.

— Не, не го познавам. Не познавам много хора. Присъствието им не ми се отразява добре. — Той отпи нова глътка. — Но съм чувал за него. Бърка метамфетамини на кристалчета в моята планина и ги продава наоколо. Не че ми е искал разрешение да се намърда тук. Говорят, че някакъв дилър от Канзас се опитал да го прецака с парите преди време. Нашият господин Алвис се заел лично с въпроса и извадил с лъжичка очите на дилъра.

Мили боже!

— Трудно ли ще го открием?

— О, без проблем. Това са моите планини. Имам представа къде се подвизава. Мисля, че е на трийсетина километра от тук. Попаднах на нови постройки в един малък каньон. Там се носи такава воня, все едно са отворили крематориум. Дрогата им мирише толкова гадно, че плаши конете ми. Действат с голям замах обаче. Пренасят стоката с големи камиони. Виждал съм хората му да карат нови джипове, но само един се вози в голям стар лендровър. Мислиш ли, че това е твоят човек?

— Възможно е — отвърнах аз и отпих нова глътка. Уискито беше хубаво и започваше да ми се услажда. — Стигал ли си по-близо до това място?

— Много ясно. Стига бе, Бар. Да не мислиш, че правя всичко това само заради теб? Бях в планините преди около седмица. Копах дупка на по-малко от два километра от базата им. А това е истинска база, и то каква! Триметрова ограда, бодлива тел, един портал откъм южната страна. Към нея водят два пътя, единият се качва по склона, другият се спуска. Но… — Зики пресуши чашата си и се пресегна за полупразната вече бутилка. — Охраната им е слаба. Някакви наркоманчета на входа и още няколко, които обикалят с оръжие в ръка. Задната част е неохранявана, а теренът там опира в гората. Фасулска работа — усмихна се той.

— Добре — отвърнах аз, — в такъв случай планът е да стигнем до там на коне. Ще се движим далече от пътищата, особено от тези, които водят към града. Ще пренощуваме в планината и ще ударим мястото рано сутринта. Добре ли ти звучи? — Зики кимна. — Знаеш ли дали сестра ми е там? Алвис може да я държи и в града.

Зики сви рамене.

— Зависи. Нали каза, че сестра ти не е с него по своя воля? Това означава, че я държи затворена или нещо подобно. Съмнявам се, че Алвис би я скрил от охраната. Като се замисля, в базата видях един голяма каравана… а ровърът спря до нея няколко пъти. Сестра ти може да е там. Но няма как да бъдем сигурни.

Звучеше ми доста мъгляво. Възможно бе Джен да е там. Или на друго място. Струваше ли си да атакуваме добре охранявана нарколаборатория, за да проверим? Запитах се има ли смисъл да провеждаме подобна операция, но инстинктът ми подсказа, че каквото и да открием там, ще ни приближи до Джен.

Допих уискито си и отсякох:

— Мисля, че си заслужава усилието. Ще атакуваме базата, ще намерим Джен и ще изчезнем.

Зики се усмихна.

— Не забравяй, че трябва да получа възнаграждение за услугите си. Смяташ ли, че Алвис държи там пари?

— Или много пари, или много стока. Все тая.

Само това му липсваше на този свят: Зики и двеста дози дрога, с които да подмамва отчаяни жени. Нямах намерение да му плащам, но щях да реша този въпрос, когато му дойдеше времето.

Зики се усмихна широко, когато видя клепачите на Али да натежават.

— Май ти доспа, кукло? Можеш да използваш леглото ми отзад. Аз ще дойда по-късно.

Той й смигна, а тя ме погледна.

Скочих от стола си и зашлевих Зики с опакото на ръката си, за да изтрия тази негова усмивка. Силата на удара ми бе достатъчна, за да отхвърчи назад заедно със стола, да се преобърне и да се блъсне първо в стената, а после да се стовари на пода. Усмивката му обаче не изчезна. Скочи на крака, ухили се и тръгна към мен, но замръзна, когато видя пистолета.