Ерик Стори - Дадена дума

Видях двата червени стопа пред мен и се върнах в настоящето. За малко да се блъснем в пикапа на Зики, който буквално скочи на спирачките, зави рязко наляво и навлезе в тясна просека между трепетликите. Последвах го, макар джипът да поднесе и едва не се преобърна. Пътят сред дърветата се оказа доста къс и ни отведе пред порта от бодлива тел, а после и на горска поляна, осеяна с дървени постройки, край които пасяха коне.

Събудих Али и й казах, че сме пристигнали.

— Къде? — попита тя, докато излизаше бавно-бавно от царството на сънищата.

— В чифлика на Зики.

— Че кой използва тази дума в наши дни?

— Зики. Внимавай с него. Подай ми раницата.

Тя ми я подхвърли, а аз паркирах до пикапа на Зики. Намирахме се пред голяма хижа от дървени трупи, сгушена сред северните склонове на планината. Сигурно това е домът му, помислих си аз, тъй като бе най-голямата сграда наоколо и единствената с прозорци. Виждаха се стари плевни, заграждения за конете, бараки за юзди и седла, складове за зърно, всичките заобиколени от три реда бодлива тел, увиснала на места между прогнилите дървени колове. На далечната поляна пасяха коне, които скубеха нисичката трева, показала се между преспите сняг. Извадих ножа си от раницата и го подадох на Али.

— Вземи. Скрий го у себе си. Използвай го, ако Зики откачи. Не го заплашвай, направо го забий в него. Ей така. — Показах й, като протегнах ръка и имитирах мушкане. — Ясно ли е?

— Знам как се борави с нож. И нямам проблем да го използвам. Тръпки ме побиват от този тип.

Кимнах, извадих пистолета от раницата и го прибрах в джоба на якето си.

— Нямаш представа на какво е способен — отвърнах аз.

Проследихме с очи как Зики излиза от пикапа си и го последвахме. Озовахме се на дървената веранда, а от там в хижата.

Оказа се непретенциозно жилище само с две помещения. Дневната бе просторна и в нея имаше голяма квадратна дървена маса и няколко стола. В ъгъла стоеше стара печка, до нея — бюфет с чинии, тенджери и тигани. Там беше и мивката. На стената имаше рафт, увиснал под тежестта на наредените книги, а до него — изтърбушен фотьойл. Вдясно се виждаше тесен отвор, който водеше към спалня с едно легло и ракла. Единствените модерни уреди, които видях в цялата къща, бяха мобилният телефон, оставен на масата, и ловните пушки с оптически мерници, наредени на стойка до вратата.

Зики придърпа два стола и се ухили.

— Седнете, оставете си багажа. Господи, Бар, ако знаеш откога не съм имал гости. А и не съм виждал никого освен онези, които срещам в града, разбира се, от… повече от година. Дай да поседнем, да си почешем езиците. И бездруго днес не можем да направим нищо повече. Скоро съвсем ще се стъмни. Истинското лято ще дойде чак след няколко месеца.

Развоят на събитията ускори пулса ми и накара сърцето ми да запрепуска в галоп. Всяка клетка, способна да разсъждава рационално, ми крещеше да напусна тази хижа. Въпреки това седнах, но без да вадя дясната си ръка от джоба. Али се настани до мен. Усмихна се и на двама ни, но държеше ръцете си под масата.

Погледнах към прозореца, обърнат на запад, и видях безкрайна гора да огражда постройките. Проследих как слънцето докосва бавно склоновете на… може би Масив, а може би някой друг планински връх. Трябваше да следя по-внимателно пътя насам. Между нас и Ланс се простираха хиляди декари пустош, а аз нямах представа къде точно се намирам.

— И така — започна Зики, след като се облегна на стола си, — къде се запознаха влюбените птички?

Не бях мислил за двама ни с Али в тази светлина, а по-скоро като за глупака и неговата спътница.

— Измъкна ме от една каша — отвърна Али и ме стрелна косо с поглед.

Зики се засмя.

— По дяволите, Бар. Докога ще нагазваш в дълбокото, докато се опитваш да помагаш на другите? Трябва да призная обаче, че този път си избрал добре кого да спасиш — ухили се той.

Али се усмихна, но ръцете й изглеждаха заети под масата.

— Още една дума, Зики. Само още една. След това…

Не довърших изречението и вдигнах ръце в жест, който означаваше: кой знае?

— Разбира се, разбира се. Шегувам се, Бар. Винаги си бил прекалено чувствителен. Винаги си гледал да не засегнеш чувствата на другите. И винаги си се грижил за по-слабите. Защитникът на безпомощните. След като излязох, прочетох доста за хора като теб. — Той посочи рафта с книгите и продължи: — За рицарите, за каубоите от онези уестърни, за хората, които се грижат за другите. Стори ми се странно, но знаеш ли какво се случва с тях в крайна сметка?