Ерик Стори - Дадена дума

Опитах се да срещна погледа й.

— Няма да е лесно.

Али ме стисна силно за крака и отсече:

— Затова ще го направим заедно. По-добре с помощник, отколкото сам, нали?

Очите й се взираха в мен, оглеждаха ме, надяваха се, очакваха от мен да отговоря както трябва.

— Останеш ли с мен, може и двамата да не се измъкнем — отвърнах аз.

— В дългосрочен план, Бар, никой няма да се измъкне.

Включих на скорост.

— Ден за ден, нали?

— Именно.

Излязохме на магистралата, озовахме се под топлите лъчи на слънцето и се престорихме, че сме готови за това, което ще ни поднесе бъдещето.

Ледвил бе стар, занемарен и потънал в мръсотия. Подкарахме право към операта, паркирахме и излязохме, за да се насладим на пейзажа. Градът бе наистина много стар и много мръсен и приличаше на призрачно селище, из което обаче бродеха живи хора. Сградите бяха масивни постройки във викториански стил, магазини с фалшиви фасади като на обикновени къщи или внушителни тухлени мастодонти. Повечето бяха превърнати в бизнес центрове и жилищни сгради, но въпреки това бяха запазили старинната си атмосфера.

Човек буквално можеше да помирише барута и алкохола, които се носеха из разредения въздух, и да чуе как старите миньори си говорят — все спомени от времето, когато по улиците на Ледвил сновели трийсет хиляди души. Сега бяха останали едва две хиляди.

Градът бе разположен ниско в долината, заобиколен от всички страни от някои от най-високите върхове в щата. Планинските склонове бяха покрити със сняг, а тук, долу, където стояхме двамата с Али, в пукнатините на асфалта вече се показваха стръкчета трева. Повечето места на паркинга бяха пусти, обрасли с диви цветя. Нашето не беше.

В далечния край на паркинга бе спрял стар и очукан сив пикап. Други коли не се виждаха. Огледах по навик покрива на операта, околните сгради и улици за снайперисти. Не открих нищо освен гарвани и свраки. Видях, че през прозореца на шофьорската врата на пикала се издига облак дим, който вятърът бавно разнася.

Когато шофьорът излезе от кабината и тръгна бавно към нас, Али се скри зад гърба ми. Мъжът бе с няколко сантиметра по-висок от мен, ръстът му доближаваше два метра. Носеше широкопола каубойска шапка. Мръсната му джинсова риза бе грижливо прибрана в също толкова мръсни джинси. Когато приближи, видяхме големите увиснали мустаци над стиснатите устни, от единия край на които стърчеше пура. Лицето му бе обветрено и сбръчкано, а едното му око бе прорязано от широк белег, който започваше от веждата и свършваше до ухото. Съжалих, че оставих пистолета в джипа.

— Бар — поздрави ме той, когато дойде достатъчно близо, че да подуша миризмата на конска пот, пропила дрехите му.

— Зики.

Той захвърли дебелата си пура на паркинга и впери поглед в мен. Прошепнах на Али:

— Не пищи и не викай, каквото и да стане. Прибери се в джипа. Зики има странни представи за поздрав.

Тя сбърчи вежди, сякаш искаше да каже: „Каква ли щуротия ще направиш сега?“. После се запъти бавно към джипа.

Зики нави ръкави, отстъпи назад до средата на паркинга и заби здраво крака в асфалта. Сетне започна да рие с десния си крак и да пуфти като бик. Пуфтенето бързо премина в гърлено мучене. Отстъпих крачка назад и се приготвих. Свалих шапката си и я оставих върху капака на джипа.

И двамата се втурнахме едновременно напред и се сблъскахме челно по средата на паркинга. Скоростта и теглото ни направиха удара наистина болезнен. Той разтърси всяка кост в тялото ми, накара зъбите ми да изтракат и едва не откъсна от костите мускулите на ръцете и краката ми.

Зики ме удържа в мечешката си прегръдка, докато се съвзема от сблъсъка. Не съм никак лек, но той успя да ме вдигне във въздуха с обезпокоителна бързина и лекота. Успях да измъкна едната си ръка от питонската му прегръдка и забих пръст в едното му око. Той се извърна и се изхили.

— Стига бе, Бар! Не можа ли да измислиш нещо по-добро?

Не отместих пръст, а стоварих лакът в лицето му. Последва силен удар върху ухото му.

— Опитваш се, значи! — изрева Зики.

Разхлаби хватката си, но не ме пусна. Ударих го още три пъти по ухото, а после забих чело в главата му, когато се извърна. Ударът попадна в скулата му и той ме пусна, олюля се и се откри. Сграбчих предницата на ризата му, завъртях го рязко и го препънах с крак. Зики рухна тежко на асфалта, изсумтя, но се претърколи и скочи на крака сред облак прах.

— Отдавна не сме се виждали, Зики, май си загубил форма? — подразних го аз.