Ерик Стори - Дадена дума

Дълбоко в себе си мразех да говоря по този начин.

— Звучи забавно. Ти ли ще дойдеш тук, или аз трябва да отида някъде?

— Пътувам към теб. Предполагам, че сестра ми е някъде в твоите планини. Ще се видим в града.

— Добре, братле. Ще се чакаме пред операта. Ще я видиш веднага щом стигнеш центъра. Звънни ми половин час преди това.

Затворих телефона и запалих цигара. Катранът и никотинът ми напомниха за затвора.

Три години в онази гадна дупка. Първата година гледах да не се забърквам в неприятности, но втората не успях да откажа на молба за помощ. Надцених силите си и тогава се намеси Зики. След това станахме неразделен екип в потъналия в прахоляк двор, спечелихме си малко приятели и много врагове и не се присъединихме към нито една банда. Повечето затворници, попаднали в онази лудница в Хуарес, ни избягваха. Наричаха ни лудите планинци. Не бяхме непременно по-силни или по-корави от останалите, но се радвахме на репутацията на истински откачалки.

Бяхме пълни противоположности в емоционално отношение, но споделяхме една слабост — любовта към уединените места и страстта към планините. Бяхме си обещали, когато се измъкнем от затвора, да се върнем в тях — аз в Юкон, Зики в Колорадо.

Последната година бе изключително тежка. Зики изгуби всякакъв интерес към човешката раса и уби двама затворници с голи ръце и един надзирател с гарота от връзки за обувки. Така и не го хванаха, защото единственият свидетел бях аз. Смятах, че мълчанието ми ни прави квит, но Зики бе на друго мнение. Заяви, че ще му дължа услуга, като излезем. Мислех, че няма да го видя повече, а сега се обръщах за помощ към най-опасния човек, когото познавах.

По дяволите, Джен, длъжница си ми!

Върнах се в стаята и открих, че Али е излязла. Прекосих улицата и я открих вдигнала предния капак на джипа. На земята до една от предните гуми лежеше нов комплект инструменти. Ругаеше нещо, но когато приближих, я видях да развива ловко болтове и да сваля разни части.

Когато ме забеляза, помоли за гедоре 9/16. Открих го и й го подадох след дълго търсене, а тя ме уведоми:

— Почти съм готова. Трябват ми още трийсет минути и потегляме.

— Къде, по дяволите, си се научила на всичко това?

Все още избягваше погледа ми, което означаваше, че не ми е простила за предишната вечер.

Нали ти казах, че по едно време имах сериозна връзка с един тип… връзка, която приключи зле? Допадаше му, че се оправям толкова добре с техниката. Научих се, докато поправях тракторите във фермата. Та той ме назначи на работа в автосервиза си.

— Колко романтично — отвърнах аз.

Тя бръкна дълбоко край двигателя и извади някакъв кабел.

— За известно време си заслужаваше, изкарвах добри пари. После… после се случиха разни неща.

Повъртях се още малко около нея, опитвах се да й помогна с нещо, но бързо разбрах, че Али не се нуждае от мен, затова се върнах в стаята и събрах багажа ни. Трябваше да помисля как да подходя към Зики. Седнах и почистих пистолета и голямата пушка. Острата миризма на оръжейна смазка ми подейства като ароматерапия, мускулите ми се отпуснаха, дишането ми се регулира.

Излъсках студения метал до блясък, презаредих и двете оръжия и започнах да точа ножа си. Ритмичното стържене на острието по гладкия брус ми помогна да се концентрирам. Прибрах ножа в канията и пъхнах камъка в раницата, след което взех багажа и излязох навън да проверя какво става.

Али тъкмо затваряше предния капак и събираше инструментите.

— Закуска? — попита тя.

— Няма време. Остана малко сушено месо.

— Но не и чипс.

— Ще ти вземем чипс за обяд.

— Добре. Но ще помоля да покараш поне за малко, става ли? Имам ужасно главоболие и си ожулих едно кокалче, докато се опитвах да извадя тези ръждиви болтове.

Дарих я с най-очарователната си усмивка.

— Какво се случи с онова момиче в черна рокля, с което се запознах снощи?

— Изгуби чувството си за хумор.

Аз карах.

Температурата спадна, когато излязохме от Стиймбоут. Тръгнахме първо на изток, а после на юг по западните склонове на Скалистите планини. Полагах сериозни усилия да следя пътя, тъй като карахме по маршрут, който водата бе прокарвала хилядолетия наред сред твърдите скали, но вместо това непрекъснато извръщах поглед към Али.

Като изключим ожулените кокалчета на ръцете й, тя изглеждаше страхотно. Косата й бе грижливо сресана и прибрана на стегната конска опашка. Беше с тесни джинси и сив суичър. Бе вдигнала крака на арматурното табло и прегърнала колената си, при което протритите й маратонки оставяха прашни следи по лъскавата пластмаса. Дрехите й бяха памучни, а горната част на обувките й бе от лек, перфориран плат. Което ме подсети, че трябва да спрем и да се оборудваме по подходящ начин за мястото, към което се бяхме запътили.