Ерик Стори - Дадена дума

— На първо място ти. Още не мога да си обясня защо тръгна с мен. Снощи каза, че съм глупак.

Тя се усмихна едва доловимо и заби поглед пред себе си. След няколко секунди отвърна:

— Защото сме стигнали до тук.

— Какво, по дяволите, означават тези думи?

— Означават, че всичко е резултат от случилото се през последните два дни. Затова сме тук, затова правим всичко днес. Не можем да променим случилото се… нито онова, което ще последва оттук насетне.

Продължавах да не я разбирам.

— Мястото ти не е тук. Проблемът е мой.

— Ти ми помогна, сега аз ти помагам. Така е устроен светът. Виж какво, Бар, още като малка се научих да живея ден за ден. Което е неизбежно, когато растеш във ферма. Не го ли направиш, скуката жива ще те изяде. Вгледаш ли се прекалено далече в бъдещето, няма да видиш нищо друго, освен как ореш браздите и как засяваш посевите, ден след ден, година след година, докато си жива. Това ще те побърка. Ако пък погледнеш назад и видиш, че в живота си не си направила нищо друго, освен да отглеждаш растения и да жънеш, ще изпаднеш в депресия. Затова не си губя времето нито с миналото, нито с бъдещето.

Кимнах. Имаше логика, но не обясняваше желанието й да рискува живота си, за да ми помогне. Изразих недоумението си на глас.

— Искам да съм тук. Това е важното. Каквото е писано, ще се случи. А сега млъкни, карай и ме остави да поспя още малко.

Поклатих глава. Нямаше смисъл да споря с нея.

Изкачихме планината по тесен път с остри завои, след което навлязохме в малка равна долина. Видях табела за историческа забележителност и отбивка. Спрях джипа на банкета от другата страна на пътя и прочетох табелата. Пишеше, че мястото е било тренировъчен полигон на Десета планинска дивизия, чиито алпийски командоси се подготвяли да ликвидират Хитлер на ски. Възрастна двойка правеше снимки. Чух мъжът, който изглеждаше достатъчно стар, за да е участвал във Втората световна, да казва, че мястото е използвано и като лагер за интернирани, а после и като учебен полигон на ЦРУ. А това само доказваше, че тези планини крият много тайни.

Облекчих се в храстите и когато се върнах в джипа, видях, че Али се е събудила. Настаних се зад волана и завъртях ключа. Не преставах да мисля за предишния ни разговор.

— Да разбирам ли, че в миналото ти няма нищо, което да не можеш да загърбиш? — попитах аз.

— Никога не съм казвала подобно нещо, Бар. Казах, че не си губя времето с размисли за миналото.

— Тоест няма нищо, така ли?

— Е, ако ще продължаваш да чоплиш този въпрос — отвърна тя, — има едно нещо. Много важно нещо. Дъщеря ми.

Не казах нито дума, но явно не успях да прикрия изненадата си.

— Не съм я виждала след раждането й. Мъжът, с когото излизах — собственикът на автосервиза, — ме заряза, когато разбра, че съм бременна. Мама получи удар, когато бях в седмия месец…

Тя замълча, зарея поглед през прозореца към дърветата, които се поклащаха на вятъра, и изтри една сълза от лицето си. Поставих ръка на рамото й. Али не я махна.

— Останах сама — продължи тя. — Невъзможно бе да се грижа и за себе си, и за мама, и за бебето… — Задави се и продължи: — По дяволите, започвам да се размеквам. Браво, Бар, заслугата е твоя. Но ми е приятно, че има с кого да поговоря. На никого не съм споменавала за бебето.

Искаше ми се и аз да можех да споделя миналото си с някого. Няколко кичурчета се бяха измъкнали от опашката и падаха върху очите й. Отместих ги нежно и ги пригладих зад ухото й.

— Затова я дадох… Мислех да се обърна към агенция за осиновяване, но все не събирах кураж и отлагах. Останах във фермата. Нямах пари да отида другаде. Както и да е… една сутрин седях на верандата и плачех. Минаха семейство Отърман… съседи, които отглеждаха кози през две ферми от нашата. Жената ме прегърна и ме покани на вечеря. По време на вечерята ми разказа своята история, призна, че не може да има деца, и ми направи предложение. Приех го. Те отглеждат дъщеря ми.

— И никога не си я посещавала?

— Не. Опитах се да я забравя. Не успях, разбира се, но се справях сравнително добре, докато ти не започна да човъркаш тази рана.

Извиних се.

— Непременно ще я посетя обаче — заяви тя. — Когато нещата се оправят, непременно ще я посетя. Не искам да си я върна, мина прекалено много време, а и семейство Отърман са добри хора. Искам обаче да я погледна в очите, да видя частица от себе си у някого другиго.

Кимнах отново. Сложих ръка на рамото й. Тя изсумтя и смени темата.

— Ето защо ще измъкнем Джен. Трябва да я видиш отново.