Ерик Стори - Дадена дума

Не бях виждал човек в такова състояние.

Подът пред вратата бе застлан с парче линолеум. Там събувахме обувките си. По принцип бе жълтеникав, но сега бе почернял. Покрит с кръвта, която бе изтекла от пробития череп на мама. Стените и таванът на кухнята и предната врата бяха покрити с алени пръски. Къщата вонеше на урина и изпражнения, повръщано и кръв. Догади ми се и на свой ред повърнах, по-болезнено и по-продължително и от всеки друг път.

Когато най-сетне успях да се изправя на крака, проверих пулса на Джен. Беше жива. Нямаше смисъл да проверявам пулса на мама. Никой не може да оцелее, когато главата му изглежда като премазана от стадо бизони. След като се съвзех от шока и избърсах сълзите си, позвъних на 911. После претърсих къщата за Пакстън.

Нямаше и следа от него.

Джипът спря и това ме извади от унеса.

— Къде сме? — попитах аз, изправих се и нагласих шапката си.

— Мийкър, ако се вярва на пътните табели — отвърна Али. — С Кейти умираме от глад. Имаш ли пари?

Извадих пачка банкноти, отделих от нея две двайсетачки и ги връчих на момичетата, след което огледах мястото. Бяхме спрели на малък паркинг в малък град, вероятно пред един от малкото магазини за хранителни стоки в него.

Магазинът бе отрупан с камари нездравословна храна — колбаси, чипс, мъфини и шоколадови десерти, лишени от каквито и да било хранителни вещества, но за сметка на това пълни с какви ли не химикали. Прочетох съставките, вложени в част от тях. Бутилхидрохинон, хидрокситолуен, натриев бензоат… Не можех да ги произнеса на глас и нямах представа какво причиняват. Не бях сигурен дали хората, които ги влагаха в тези храни, имаха представа от това. Няма да се учудя, ако след двайсет години ни връхлети вълна от някакво ново онкологично заболяване, което лекарите да припишат именно на някоя подобна съставка с труднопроизносимо наименование. Избрах сушено месо, голяма чаша кафе и мариновано яйце. Платих и застанах до вратата в очакване на момичетата.

Забелязах две чисти маси до машината за кафе. Край тях седяха няколко възрастни мъже, които разговаряха, спореха, ругаеха. Високите им старчески гласове кънтяха из магазина. Не обърнаха никакво внимание нито на мен, нито на момичетата. Такива групи са обичайна гледка за всеки малък град. Възрастните мъже се събират отделно от жените, на които поверяват цялата домашна работа. Другаде тези старци щяха да се превърнат в ключов елемент от местното общество и да се радват на голяма почит. Тук обаче те седяха в кафенето до бензиностанцията и никой не им обръщаше внимание. Докоснах периферията на шапката си, когато минах покрай тях.

Али поведе Кейти из магазина и двете напълниха кошниците си с всевъзможни боклуци. Наложи се да извадя още два долара, за да платя за отвратителната храна, които изсипаха на касата. Излязохме навън, напълнихме резервоара на джипа и се върнахме на шосето. Мийкър изглеждаше приятно, спокойно място. Срещнахме малко коли по пътя, предимно очукани фермерски пикапи, които теглеха ремаркета, пълни с животни. Не видяхме пешеходци.

Бях прочел някъде, че навремето по тези земи си давали среща различните кланове на племената юти, корави планинци, които обитавали Скалистите планини и Юинта. После правителството направило опит да ги изсели, открило филиал на Бюрото по индианските въпроси и се опитало да накара войнствените ловци да се заемат със земеделие и оран.

В отговор на това индианците убили жестоко представителя на Бюрото господин Мийкър, отвлекли съпругата и дъщеря му, след което оказали упорита съпротива и избили доста от войниците, изпратени да потушат тяхното въстание. Днес долината бе осеяна с ферми, големи постройки и асфалтирани пътища. Градът дори разполагаше с един от онези модерни фитнес центрове, пълни с всевъзможни гладиатори, тренажори и щанги, при положение че повечето хора тук прекарваха времето си в гонене на овце и трупане на бали сено. Прииска ми се да видя как е изглеждало това място преди пристигането на Мийкър.

След още час, който изминахме в пътуване по криволичещи пътища, които прекосяваха безлюдната сива долина, достигнахме Крейг. Градът бе доста по-голям, достатъчно многолюден, че да има и „Кеймарт“, и „Уолмарт“, но достатъчно малък, за да го прекосим от единия до другия край за не повече от десет минути. Когато се озовахме в противоположния край, помолих Али да спре на един на пръв поглед изоставен паркинг и да изключи двигателя. Проведох бърз телефонен разговор, с който поръчах автобусен билет, докато Али и Кейти продължиха да си бъбрят. Али предлагаше житейски съвети, а Кейти ги попиваше с двете уши.