Ерик Стори - Дадена дума

— Смяташ ли? — попита Али, но прие предложението ми.

Щом се настанихме в стаята, Али грабна раницата си и влезе в банята. Докато тя се къпеше, обиколих набързо мотела и огледах за потенциални опасности. Не открих такива — в края на краищата това беше Стиймбоут, САЩ, а не Хуарес, Мексико, — но старите навици умират трудно.

Когато се върнах в стаята, бях изненадан от появата на една съвсем различна Али. В раницата си бе намерила място и за малка черна рокля, която стигаше до средата на загорелите й добре оформени бедра. Палавото V-образно деколте се спускаше дълбоко между гърдите. Косата й лежеше върху едното рамо, събрана в стегната плитка.

— Чудесно — казах аз.

Полагах огромни усилия да не я зяпам, но не се справях особено добре със задачата си. Зачудих се защо ли е взела толкова непрактична дреха. Нима всяка жена слага в раницата си вечерна рокля? Като се замислих обаче, взе да ми изглежда логично. Върху тялото й подобна рокля се превръщаше в оръжие.

— Трябва да си вземеш душ — посъветва ме тя. — Налягането е достатъчно силно. А ти вониш.

Изтърках се здраво под душа, за да изчистя кръвта на Чопо от тялото си, и се замислих за семейството, а това ме върна към една сутрин месец след като погребахме мама.

Както обикновено, бях приготвил закуска и за Джен: кафе, яйца и месо от дивеч, останало от вечеря. Хранех се сам на евтината пластмасова маса, четях книга, която бях взел от библиотеката, и чаках сестра ми да излезе от ужасно разхвърляната си стая и да се присъедини към мен. Тя обаче не го направи. Довърших страницата, която четях, излапах остатъка от закуската си и отидох да я събудя. Стаята беше празна.

На неоправеното легло лежеше смачкана жълта бележка. Прочетох я, мигом разбрах, грабнах раницата си и хукнах навън. По това време полицията вече се бе отказала да търси Пакстън. Трагедиите сред белите бедняци привличат нищожен интерес, малко по-голям от тези сред малцинствата. Двамата с Джен се явихме пред съда два пъти, когато се опитаха да ни включат в системата за временно настаняване на непълнолетни, но в крайна сметка прецениха, че сме достатъчно големи, за да живеем сами.

В бележката си Джен пишеше, че е открила Пакстън и ще наблюдава мястото цяла нощ, за да види дали ще се появи. Изминах пеша трите километра и открих малката й тойота в мръсна уличка зад къща, построена през шейсетте. Двайсетина минути по-късно мръсникът излезе в задния двор и запали цигара.

— Това е къщата на майка му. Живее при нея — прошепна Джен, докато се криехме зад арматурното табло на колата й. — Да повикаме ли ченгетата?

— Не — отвърнах аз и изложих плана си.

План, който отново щеше да промени живота ни.

Петнайсет минути по-късно приключих с душа, подсуших се и се опитах да прогоня стегнатото тяло на Али от мислите си. Облякох риза и джинси, след което вчесах разрошената си брада и непокорната си коса.

През това време Али лежеше на леглото и четеше. Когато излязох с накуцване от банята, тя седна.

— Бре, бре! Изглеждаш почти като човек.

Държеше в ръце книга на Хагард, един от романите, които бях прочел поне двайсет пъти.

— Благодаря — отвърнах аз. — Какво означава тази рокля?

— Върнахме се в цивилизацията. Така се обличат хората, които се хранят в истински ресторанти, а не в „Макдоналдс“.

След продължително обсъждане избрахме грил ресторант с изглед към реката. Али предпочиташе мексиканска кухня, но след като й обясних къде съм бил последните три години и каква храна съм бил принуден да ям, отстъпи. Тръгнахме пеша, за да пораздвижим схванатите от дългия престой в колата мускули. Не бяхме изминали и една пресечка, когато тя забеляза накуцването ми, което бе станало още по-отчетливо.

— Ще стигнеш ли?

— Добре съм.

Положих усилия да вървя нормално, но зле излекуваните сухожилия около коляното се отпуснаха едва след като изминахме два-три километра.

— Днес ли се случи? Докато отвличаше и убиваше хора? — попита тя.

Опитваше се да го прикрие, но забелязах едва доловими признаци на тревога. За пръв път проявяваше загриженост към мен.

— Стара история. Кракът ми се схваща, ако не се движа дълго време.

— Как стана? — попита тя, когато свихме зад ъгъла и тръгнахме по крайбрежната алея, която следваше извивките на реката.

Бучащите бързеи, ромолящите плитчини и уханието на мъх, изпълнило въздуха, оправиха настроението ми, затова реших да й кажа истината.