Ерик Стори - Дадена дума

— Нали щяхме да си поръчаме само по едно питие? — попитах аз.

— Каната е една — отвърна тя с усмивка.

Напълних чашата й, после и моята. Приведох се да отпия глътка и се задавих.

— Какво е това, по дяволите?

Езикът ми залепна за небцето.

— Идва от малка пивоварна наблизо. Барманът го препоръча. Нарича се боровинков ейл. Пътешественик като теб би трябвало да е готов за нови предизвикателства, нали?

— Не е лоша — отвърнах аз, за да не я обидя.

Всъщност бирата имаше вкус на мечешки изпражнения, но алкохолното й съдържание май бе доста високо, защото не бяхме преполовили каната, когато главата ми се замая.

Едва сега забелязах, че броят на посетителите в бара се е утроил. Повечето от тях се намираха на дансинга. Али ме погледна и остави халбата си.

— Какво ще кажеш, Бар? Обичаш ли да танцуваш?

— Само когато имам половин кана бира пред себе си.

— В такъв случай моментът е подходящ. Хайде.

Тя стана от мястото си и посочи дансинга.

Следващите две песни бяха доста бързи, в резултат на което размахвахме ръце и клатехме глави като марионетки, болни от паралич или пронизани от електрически ток. По време на бавните песни се придържахме към прогимназиална стойка, при която ръцете на Али бяха обвити около врата ми, а моите лежаха на кръста й. Тя се усмихваше на явното ми неудобство.

В един момент музикантите обявиха почивка и Али заяви, че трябва да отиде до тоалетната.

— Добра идея — кимнах аз.

Запътихме се към съответните тоалетни. След минимален зрителен контакт с шайката окъпани в одеколон младежи вътре излязох в коридора и зачаках Али. Както обикновено, на жените им отнемаше повече време да свършат същата работа, затова подхванах разговор с двама мургави младежи с каубойски шапки, които също стояха на пост. Разговаряха на испански, затова последвах примера им и си разменихме приятелски коментари за плажовете в Баха.

Али излезе, погълната в разговор с новите си приятелки: две високи блондинки, толкова слаби, че ребрата им се брояха. Видя ме, махна ми с ръка, сетне посочи навън и излезе, придружена от двете девойки.

Това ме остави сам с новите ми приятели. Обсъждахме възможността да поиграем билярд, докато не споменах дартс. Идеята им хареса, затова се отправихме към дъските за дартс. Убеден съм, че именно това е най-добрата игра за барове. За разлика от билярда, който изисква докторска степен по геометрия и тригонометрия, при дартс се залага на мускулна памет и инстинкт. Това е игра, която ангажира най-примитивната част от мозъка. Точно като за мен.

Спечелих първия рунд, а Едуардо втория. Огледах салона за Али, тъй като се зачудих защо не ме е потърсила още, но я видях да танцува с новите си приятелки и двама мъже. Прониза ме ревност, която прогоних, тъй като знаех, че нямам право да ревнувам.

Тъкмо се канехме да започнем третата игра, когато един мъж от съседната маса се изправи и започна да говори. Бе прегърнал красиво червенокосо момиче. Огромните му мускули, оформени в някой фитнес, опъваха до скъсване чистата му риза. Ръцете му не допираха тялото, тъй като гигантските буци мускули не им позволяваха. Нямаше врат, а косата му бе съвсем късо подстригана. Строеше изправен, с опънати рамене и вирната брадичка. Явно беше бивш полицай или военен.

В първия момент не му обърнах внимание. Но когато мозъкът ми превключи отново на английски, започнах да различавам куп обидни думи. Не се съмнявах, че Хайме и Едуардо също ги чуват, защото наведоха глави и забиха поглед в ботушите си.

Аз оставих стреличката и пристъпих към масата на Дърдоркото.

— Какъв ти е проблемът? — попитах аз. На испански.

— Научете езика ни, тъпаци!

Той се захили и погледна встрани, за да види дали приятелката му го е чула. Беше го чула, но не изглеждаше особено впечатлена.

Направих нова крачка към двамата.

— И какъв е езикът ни, умнико? — попитах отново. На английски.

Той се засмя, малко неловко, тъй като никой не се присъедини към него.

— Американски — каза, след което се поправи. — Английски.

— Грешиш — отвърнах аз и отново пристъпих напред. — Тази страна няма официален език.

Нямаше какво да ми отговори. Затова напрегна огромните си мускули като котка, наежила козината си, и отсече:

— Хора като твоите приятели съсипват тази страна.

— Пак грешиш — отвърнах и прехвърлих още малко тежест на задния си крак. — Празноглави кресливи тъпаци като теб съсипват тази страна.

Той се усмихна.

— Тъпак ли ме нарече?