Ерик Стори - Дадена дума

— Бях в Африка, работех като ловен водач. Ранен бивол ме прободе в крака, клиентите се разбягаха и ме зарязаха в безсъзнание. Останах да лежа през целия ден. През нощта една хиена дойде и ме захапа, но дойдох на себе си и я застрелях. Двама селяни се натъкнаха на мен на следващия ден, а местната медицинска сестра заши раната и спря инфекцията. Извадих късмет.

— Не ми изглежда да си извадил късмет.

Али продължаваше да ме наблюдава с известно опасение, но и с още нещо. Интерес? Приближавахме ресторанта и щом долових аромата на печено месо и подправки, устата ми се изпълни със слюнка.

— Запазих крака си — отвърнах с неловка усмивка.

Когато влязохме в ресторанта, чийто интериор залагаше изцяло на огледала и дървена ламперия, поръчах най-голямата пържола в менюто. Али се спря на китайски спагети с тофу. Каквото и да беше това.

По мълчаливо съгласие поддържахме лек, неангажиращ разговор и се впуснахме в игра, чиято цел бе да си представим какво ли работят хората около нас. Али се оказа по-добра от мен. Забелязваше дребни, но важни подробности, свързани с бижутата или дрехите на посетителите, дори с начина, по който сгъваха салфетките си, и създаваше уникални истории, основани именно на подобни детайли.

— Ти печелиш — заявих аз. — Историите ти са по-добри, а и забелязваш неща, които дори Шерлок Холмс би пропуснал.

— Доста време си прекарал далече от цивилизацията, Бар — напомни ми тя. — Забавляват те елементарни неща.

— Точно обратното. Много съм придирчив даже.

Думите ми увиснаха във въздуха, останали без отговор. Секунди по-късно извадих петдесетачка от джоба си и я хвърлих на масата.

— Какво, няма ли десерт? — попита Али с престорено възмущение.

— Не. Трябва да вървим. Да се наспим, да се събудим отпочинали и да потеглим отново. Джен е някъде в планините и трябва да я измъкна от мястото, където я държат, каквото и да е то.

— О, боже!

Али присви очи и се вгледа някъде така напрегнато, сякаш се взираше в собствените си мисли.

— Какво има?

— Сетих се нещо… когато ме хванаха в депото за отпадъци.

— Нали каза, че са те ударили по главата и са те заключили в някакъв склад.

— Така беше. Бях замаяна и не чувах добре. Натикаха ме в склад, който се затваряше с метална ролетка. Но чух двама от онези типове да разговарят отвън. Единият не спираше да обяснява за Алвис. Спомена нещо за някакво момиче, което упоил и държал… трябвало му за нещо… за да влезе някъде.

— Защо не ми го каза по-рано?

— Едва сега се сетих. Може да съм била контузена по това време, но се кълна, че помня думите му. Когато спомена, че трябва да я измъкнеш, тогава се сетих, че те искат да се вмъкнат някъде.

— Сигурна ли си, че ставаше въпрос за Джен?

— Разбира се, че не. Но се връзва, нали? Мисля, че това е добра новина.

— Защо реши така?

— Ако Ланс се нуждае от Джен, всичко е наред… поне за известно време.

— Но докога?

Усетих, че свивам юмруци и ги отпускам. Исках да направя нещо. Али се пресегна и ме докосна нежно по ръката.

— Бар, тази вечер не може да предприемем нищо. На сутринта ще оправя джипа и ще тръгнем към Ледвил. А сега мисля да пийна още едно.

— Не знам… — отвърнах, тъй като не се бях отказал напълно от идеята да открадна кола и да потегля веднага към Ледвил.

— Хайде, Бар! Още едно питие! После ще се приберем в мотела и ще се наспим, става ли?

Погледът ми се плъзна по тънките презрамки, които придържаха малката черна рокля на раменете й. Изглеждаха доста фини, ефирни дори, сякаш, ако Али се извърнеше рязко, роклята можеше да се свлече на пода.

— Добре — отстъпих аз, — но само още едно.

Платихме и продължихме по крайбрежната алея до най-близкия бар. Още бях напрегнат. Чудех се как ще действаме, когато пристигнем в Ледвил, но Али беше права. И бездруго бях прекалено неспокоен, за да заспя. Реката край нас бучеше и носеше дъх на чистота и свежест. Върбите и папурите по брега се поклащаха с всеки повей на вятъра.

Сградата беше стара, но барът беше обзаведен с нови, евтини боклуци, които да придадат на интериора по-старомоден вид. По стените висяха уж старовремски ламаринени табели, фабрично състарени ски и гребла. Вътре имаше двайсетина души, все млади и добре облечени. В единия ъгъл свиреше някаква група.

— Какво ще пием? — попита Али.

— Бира?

— Добре, бира.

Тя се запъти към бара, размени няколко думи с две момичета, които спокойно можеха да бъдат супермодели, и даде поръчката си. Лицето на бармана грейна, когато Али го заговори. Тя се върна след малко с голяма кана бира и две халби.