Ерик Стори - Дадена дума

— Браво! — похвалих я.

Когато лицето на Али не грейна така ярко, както бях очаквал, попитах:

— Ей, добре ли си?

Не я попитах как е накарала онзи тип да каже това.

— Да — отвърна тя и отвори шофьорската врата. — Удариха ме два-три пъти, но нямам счупени кости. Свалих един на земята в депото, преди да ме халосат по главата. Виж!

Тя ми показа ожулените си кокалчета на ръката.

— Браво — отвърнах аз и се излегнах на задната седалка на джипа.

— Къде отиваме? — попита Кейти.

— Бар? — изви въпросително глас Али и включи на скорост.

Засега не исках да отиваме в Ледвил.

— Тръгни на север. Ще заобиколим през планините, ще оставим нещата тук да поутихнат, ще качим Кейти на автобуса и ще тръгнем към мястото, което спомена.

Али кимна и отново се включихме във върволицата от тежки камиони и бели пикапи по магистралата. Когато джипът започна да гълта километрите, Али погледна към Кейти и се усмихна.

— Значи успя да се запознаеш с прочутия Клайд Бар, а?

Така се започна. С всяка изминала минута разговорът им ставаше все по-приятелски и по-интимен. Скоро си приказваха така, сякаш се познаваха от деца. Али свали маската на кораво момиче и се превърна в по-голямата сестра, която закриля по-малката. Не я бях виждал в тази роля, но трябва да призная, че й отиваше.

Продължихме на север по тясно двулентово шосе.

Положих усилия да следя пътя и заобикалящата ни природа, докато двете млади дами споделяха преживените беди. Темите се сменяха една след друга, но неизменно се въртяха около един основен лайтмотив: мъжете.

Сюжетът явно бе неизчерпаем: проблеми с мъжете, мъжете, които се опитваха да забравят, глупостта на мъжете, жестокостта на мъжете… Седях на задната седалка и се чувствах като жертва, принесена на олтара на половите различия. И макар да не бях съгласен с укорите и обвиненията, бях принуден да призная, че са прави поне в едно отношение: мъжете наистина са склонни да създават бъркотии.

Докато момичетата продължаваха да бъбрят, джипът ни полагаше сериозни усилия, за да изкачи склоновете на Рио Бланко. Накъдето и да погледнехме, пред нас се простираше любимата ми дива пустош. Върховете в далечината — Хогбек и Роун — събудиха у мен детски спомени. На тринайсет започнах да шофирам и да обикалям планините и пустините около Джънкшън и да осигурявам прясно месо за трапезата. Мама работеше като сервитьорка, но парите, които се опитваше да разпредели между поредния си приятел и четирите си деца, не стигаха нито за едните, нито за другите. Затова подпомагах семейния бюджет с лов. Беше незаконно, разбира се — и шофирането, и бракониерството, — но ние се нуждаехме от тази храна. Това постави началото на професионалната ми ловна кариера.

В началото беше трудно: скитах сам из планините и овладявах изкуството да оцелея сред дивата природа без чужда помощ. Гръмотевични бури, скални срутвания, слаби шофьорски умения и недоразвито чувство за ориентация — все неща, които едва не сложиха край на живота ми.

Сега обаче ми се струва, че онези години са били изпълнени и с друг смисъл — не ставаше въпрос единствено за храна, а за своеобразно бягство. Обичах много да чета и героите ми по онова време бяха все хора, които живееха в планините като прочутия трапер Хю Глас, ловеца и изследователя Джим Бейкър и пътешественика Джон Колтър от експедицията на Луис и Кларк. Те принадлежаха на съвсем друга епоха. Аз също, предполагам.

Прогоних спомените и се върнах към настоящето само за да чуя как Али и Кейти обсъждат принципа на работа на двигателите с вътрешно горене и автомобилите. Али обясняваше как би могла да оправи стотиците проблеми на джипа, а Кейти попиваше думите й и споделяше плановете си да стане майстор готвач, когато порасне.

Излегнах се на задната седалка с надеждата да подремна, но мислите ми се насочиха към Джен.

Когато бях на десет, татко срещнал седемнайсетгодишна магистрална проститутка, докато карал огромния си камион „Питърбилт“ из Невада, и се обадил на мама, за да й каже, че няма да се прибере у дома. Мама започна да излиза с разни алкохолици, а после се появи Ски. Деб и Анджи вече бяха напуснали дома, едната — за да се омъжи за богаташ, другата — за да следва счетоводство. След прогонването на Ски настъпи „Годината на Пакстън“, както я наричахме с Джен, или най-лошият период в нашия живот.

Джими Пакстън беше строителен предприемач и ръководеше бригада от десетина нелегални имигранти. Хората му наливаха и оформяха бетонните основи на новите сгради в града. Когато Пакстън имаше поръчки, изкарваше добри пари и се държеше сносно. Мама се запознала с него в ресторанта, където му сервирала закуска, именно в такъв период, когато имал доста работа. Месец след като се срещнаха, строителният балон се спука и той остана без работа. Тогава се превърна в съвсем друг човек — завършен психопат, склонен към неконтролируеми изблици на насилие.