Ерик Стори - Дадена дума

— Благодаря ти отново, Нита. Чопо, време е да действаме.

Минахме през бензиностанцията за пръв път към единайсет часа. Прекосихме асфалтирания паркинг, който заобикаляше бетонните тоалетни и туристическия информационен център, после продължихме и се върнахме на магистралата. Не видяхме нищо странно, никой не ни проследи. Повторихме тази маневра три пъти, преди накрая да паркираме в сянката на тополите в другия край на паркинга. Погледнах към задната седалка. Бяхме свалили тиксото от устата на Кейти. Тя седеше тихо и кротко, изглеждаше унила, отчаяна дори, но не бе разстроена или ядосана, както би могло да се очаква. Бе зареяла поглед през страничния прозорец някъде между дърветата.

— Чопо, ще ме прикриваш ли откъм онова езеро? От там ще можеш да държиш под око тоалетните. Ще наблюдаваш и нея, и Али, ако Джеф спази уговорката ни. Калъфът с пушките е отзад. Вземи двайсет и втори калибър, голямата пушка остави на мен.

— Няма проблеми.

Той слезе бързо, порови отзад и се запъти към високата трева, която растеше по бреговете на тихото спокойно езеро. Извадих пистолета от малката раница, която бях прехвърлил на предната седалка, вкарах патрон в цевта и погледнах към Кейти.

— Съжалявам, че се наложи да преживееш това, хлапе. Но ако баща ти не направи някоя глупост, никой няма да пострада. Ще се прибереш у дома още по обед.

— Мразя го — отвърна тихо Кейти, сякаш говореше на себе си.

— Какво? — попитах аз и се извърнах назад.

— Мразя го — повтори тя, този път по-силно. — Джеф е задник. Не ми е истински баща. Онази тъпа курва, майка ми, обожава парите, а Джеф е доста богат. Оставете ме на някое друго място, става ли? Приятелят ми Макс ще дойде и ще ме вземе. Как се сдобихте с телефона му, между другото?

Нямаше да ми е лесно, но трябваше да го направя.

— Взехме го от депото — отвърнах аз.

— Какво означава това?

Съжалих, че Чопо не е останал в колата. Може би той щеше да измисли по-подходящ отговор. Аз изчаках секунда-две, въздъхнах и изплюх камъчето:

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Кейти, но Макс е мъртъв.

Тя си пое рязко дъх.

— Не… видях го вчера… Не може да…

— Изпълнявал е поръчки за Джеф — продължих аз, като се опитвах да опростя нещата. — Опасявам се, че това е причината да пострада. Открихме го тежко ранен.

Наблюдавах лицето на Кейти от предната седалка и се замислих за хората, които бях погребал, когато бях много млад. Дори един труп може да се окаже твърде много, а при мен те бяха доста повече. Кейти не би трябвало да се среща със смъртта в толкова ранна възраст.

Кейти помълча известно време, след което заключи:

— Джеф е убил Макс. — Изрече го спокойно, хладнокръвно, без следа от емоция. — Знаех, че може да се случи рано или късно. Другите ми приятели… избягаха от мен или бяха пребити. Не от самия Джеф, не, той е хитър като невестулка. Но има хора, които изпълняват желанията му. Не ми е позволено да бъда щастлива.

Тя избухна в плач. Сълзите се стичаха по лицето й, раменете й се повдигаха с всяко хлипане. Затропа с юмруци по стъклото и седалката, като при всеки удар изричаше името на Макс.

По дяволите! Завъртях се на седалката и вперих празен поглед през предното стъкло. Бях поразен. Момичето не се искаше да се прибира у дома, не искаше да се върне към нещастния си живот. Не можеш да помогнеш на всички, казах си аз. Всичко бе започнало с намерението ми да открия Джен, после бях попаднал на Али и я бях изгубил, а сега трябваше да се оправям с тази разплакана тийнейджърка. Едва ли можеше да стане по-лошо.

За Кейти обаче можеше. Изобщо не се съмнявах в това.

— Моля те — изрече тя между две хлипания. — Измъкни ме. И бездруго си ми длъжник, нали ме отвлече.

Не бях сигурен, че разбирам логиката й, но знаех, че не мога да й откажа. Прокарах пръсти през косата си и въздъхнах. Време беше да измисля поредния щур план. След като поразсъждавах в продължение на половин минута, обясних на глас последователността на действията, които трябваше да предприемем. Не бях убеден, че ще се получи, но си заслужаваше да опитаме. Понякога, дори да си нагазил до коленете в тиня, трябва да продължиш да шляпаш напред.

— Измъкнем ли те — казах аз, — не можеш да останеш с нас. Има ли къде да отидеш?

— При истинския ми баща. Живее в Рино. Обажда се от време на време. И казва, че мога да му отида на гости, когато пожелая.

— Добре тогава. Ще те качим на автобуса. Ако успеем.

Докато седях и чаках, чувах приглушените хлипания на Кейти. Бяха провокирани несъмнено от спомени за нейния приятел. Аз бях напрегнат до краен предел, защото отчаяно копнеех да видя Али, да се уверя, че е добре, но и защото се притеснявах за Джен. Дали вече бе научила, че брат й е тръгнал да я търси? Дали състоянието й се бе утежнило? С колко време разполагах, за да я намеря? Прекалено много въпроси оставаха без отговор, затова реших да се концентрирам върху размяната.