Ерик Стори - Дадена дума

— Нито дума, хлапе — прошепнах в ухото на момичето, докато го водех към фургона. — Всичко ще свърши много скоро.

То кимна и по бледото му лице потекоха сълзи.

Жената ни посрещна на прага и обгърна с едрата си месеста ръка раменете на момичето. Имаше кръгло лице с масивни челюсти и се усмихваше сърдечно.

Очите й обаче оставаха сериозни и в тях припламна майчинска грижа.

— Съжалявам за това, госпожо — казах аз. — Благодаря ви, че ни приемате след толкова кратко предизвестие. Ще се погрижите ли за нея тази нощ?

— Да — отвърна тя с дрезгав глас. — Няма проблем. Обичам гости. Вие също сте добре дошли. Можете да останете в едната стая, а аз ще наглеждам момичето в другата. Синът ми Хулио ще премести колата ви на сигурно място. Ако ви потрябва, той ще я докара обратно. Хулио!

В стаята влетя слабичко момче на не повече от седемнайсет. В ръцете си държеше айпод, а на врата си бе увесил слушалки. Майка му изкрещя нещо на испански и то хукна към вратата.

— Ще я взема с мен. Вие двамата останете тук.

Тя поведе момичето по тесния коридор, който тръгваше от кухнята. Месестата й ръка увисна на рамото му като огромен шал от целулитна плът. Заговори му тихо и успокоително:

— Всичко е наред, скъпа, това са някакви глупави мъжки истории. Те не разбират нищо. Ще те настаня в една специална стая. — Гласът й започна да заглъхва. — Ще бъдеш заключена, но ще разполагаш с всичко необходимо…

Двамата с Чопо седнахме край малката дървена маса. Фургонът бе доста стар, боята му бе опадала на обичайните места, но изглеждаше чист и поддържан. Всичко в кухнята бе измито неотдавна, чиниите бяха подредени, а масата — чиста. Отнякъде се появи пухкава жълтеникава котка, която се отърка в крака ми и измърка силно. Посегнах да я погаля и попитах Чопо:

— Коя е тя?

— Котката ли? Нямам представа. Що се отнася до нашата домакиня, името й е Нита. Леля е на един приятел. Помага да крием хора, понякога такива като мен, от ченгетата, друг път цели семейства от имиграционните власти. Доста е добра.

Кимнах. В този момент Хулио се върна и седна на единственото канапе в дневната, разположено точно срещу големия телевизор. Взе дистанционното и започна играе някаква видеоигра, без да ни обръща никакво внимание. Малко след това се появи Нита, затвори вратата след себе си и я заключи.

— Много е уплашена, но поговорих с нея и смятам, че ще се оправи. Искате ли да приготвя нещо за ядене? Изглеждате ми гладни.

Бях готов да приема предложението й. Свалих шапката си и я окачих на облегалката на стола. Чопо обаче каза:

— Не, благодаря.

— Добре, кажете ми, ако размислите. Стаята ви е първата вляво по коридора. Ако ви се допуши, излезте в задния двор. Потрябва ли ви нещо от колата, кажете на мен и Хулио ще ви го донесе, става ли?

Когато излязохме навън, Чопо попита:

— Искаш само Алвис, нали?

Той запали цигара и дръпна силно.

— Да. Ще направим размяната, а после ще потърся друг начин да го открия. Но ще го открия. Непременно. Сестра ми е при него.

— В такъв случай Хефе е мой.

Това не беше въпрос.

— Целият е твой — отвърнах му. — Не мисля, че ще измъкна някаква полезна информация от него.

Много ми се пушеше, затова си позволих да запаля една цигара. Само една. На следващия ден щях да ги откажа.

— Човече, те убиха Цезар! Прибави това към списъка с мръсотии, които направиха, откакто отнеха бизнеса от Алехандро, и ето ти война.

— Разбирам. Остави ме първо да измъкна Али, после можеш да правиш каквото си искаш.

— Тази chica означава нещо за теб, така ли?

Разбира се, че беше така. Но не бях мислил за нея по начина, който Чопо предполагаше. Е, признавам, че може и да бях мислил по този начин. Искам да кажа, че понякога поглеждах към нея и откривах, че ми е трудно да извърна очи.

— Така е — каза Чопо, който не се нуждаеше от потвърждението ми.

Смених темата.

— Виж какво, Чопо, днес вече два пъти пое риск заради мен. Няма да го забравя. Веднага щом направим размяната утре, ще те отърва от присъствието ми и ще ти дължа услуга, която можеш да поискаш по всяко време. Искам да го знаеш.

Чопо кимна. Тъкмо се канеше да ме попита какъв е планът за утрешния ден, когато Нита излезе на малката веранда и сложи край на разговора ни.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

Отвърнахме й, че всичко е наред. Нита се прибра вътре, а ние допушихме цигарите си. После влязохме във фургона и се приготвихме за сън.

Спахме в свободната спалня, направо на пода, застлан с протрит килим, заобиколени от стени, покрити с олющени тапети на Спайдърмен. Чувствах се отвратително за това, че бях забъркал момичето, и се заклех да оправя всичко на следващия ден.