Ерик Стори - Дадена дума

Бе открил колата ми да догаря. Пламъците се издигаха на три метра, металът се бе разкривил, пластмасата пукаше и се топеше, а горещината не му позволяваше да се приближи. Бе открил две препълнени туристически раници и една по-малка, скрити недалече от пикапа, и бе използвал почти цялата си неимоверна сила, за да ги домъкне до джипа. Зачудих се как ли Али е успяла да ги скрие там.

— Не беше нищо особено — отвърнах.

Повече съжалявах за нещата, които бях оставил вътре: почти всичките ми нови топли дрехи, вещи, предназначени за живота ми в Юкон… Предполагам, че някои хора изпитват същите чувства, когато пожар изпепелява домовете им или фондовата борса се срива и те губят парите си за старини.

— Доста неща си натъпкал в тези раници — отбеляза Чопо.

— Може би. Благодаря ти за тях. Някакви следи от Али?

— Не. Бялото момче, което ни е предало, каза, че хората на Хефе са я отвели, нали?

— Точно така. Надявах се да лъже.

— Човек не лъже, когато кръвта му изтича на земята.

— Видял си и това, така ли?

Чопо кимна.

— Понякога можеш да бъдеш жестоко копеле.

Свих рамене.

— Животът на две жени зависи от мен.

Дълбоко в себе си обаче се питах дали всеки път, когато стигна толкова далече, не губя частица от себе си.

Навлязохме в Райфъл по лабиринт от тесни черни пътища. Разполагахме с адрес, но нямахме представа къде се намира. Съжалих, че не разполагам с телефон като на Али, с разните му там карти, но после се сетих, че бях взел телефона от хлапето, което ми бе дало адреса. Извадих го от джоба си и видях, че е нов модел.

— Ей, Чопо — попитах аз и му подадох апарата, — знаеш ли как да изкараш на дисплея някое от онези неща с картите?

— Нарича се приложение, Бар — усмихна се той и започна да натиска някакви бутони. — Готово! — обяви спътникът ми само след минута. — Открих Фър Корт. Продължавай напред, после първата вдясно.

Продължи да ме упътва, докато не излязохме на тесен път, северно от квартала на Хефе. Шосето вървеше от изток на запад и следваше подножието на хълм с южно изложение. Прекосихме сух овраг, който се спускаше право на юг от едно занемарено ранчо и навлизаше в задния двор на Хефе, ако, разбира се, адресът, който хлапето ми бе дало, беше верен.

Вече се смрачаваше и уличните лампи на върха на хълма хвърляха златисто сияние. Спряхме до изоставеното ранчо и изключихме фаровете. Хълмът, който ни отделяше от Фър Корт, бе покрит с хвойна, а в оврага бяха израснали няколко залинели тополи. Ранчото, хълмът и оврагът бяха единствените парцели наоколо, до които строителните предприемачи не се бяха докопали, за да ги застроят наново или да реновират старите постройки.

Чопо остана при джипа, докато аз използвах прикритието, което ми осигуряваха оскъдната светлина и тъмните сенки, за да огледам къщата. Не видях коли. Нито животни. Оградата бе порутена и последните следи в калта, които открих, принадлежаха на елен и хлапета с велосипеди. На един счупен прозорец висеше табелка, която прочетох, преди да се върна при джипа.

— Има ли някой? — попита Чопо.

— Чисто е.

— Как разбра?

— Проверих следите, ослушах се за шумове, използвах разни умения, които овладях в пустинята.

Чопо подбели театрално очи.

— Точно така — казах аз. — И табелата на прозореца, според която къщата е собственост на община Райфъл и е предназначена за събаряне.

Чопо се усмихна и попита:

— Ще се доберем до Хефе, нали?

— Чрез дъщеря му — отвърнах аз и слязох от джипа.

— И как ще го направим?

— Ще подлъжем дъщеря му да излезе навън и един от нас ще я хване. Другият ще го прикрива някъде от хълма с пушка. Ще я доведем тук и ще поискаме размяна.

— Смяташ ли, че ще свърши работа?

— Вероятно не, но не мога да измисля нищо друго.

— Това е отвличане, нали знаеш… само казвам.

— Да, но те започнаха първи.

Колко ли от най-глупавите постъпки в историята са били оправдани с тези думи?

Чопо кимна. Явно смяташе всичките ми планове за откачени.

— Как ще я подмамим извън дома й?

Замислих се за миг.

— Мога да отгатна коя кола отпред е нейната и да задействам алармата.

Чопо поклати глава.

— Може просто да използва дистанционното, а и кой знае дали изобщо има кола.

Нямах представа за какво дистанционно говори. Толкова много имах да наваксвам в областта на технологиите, но предпочетох да замълча.

— Имаш ли по-добра идея, господин Престъпен ум?

Чопо се замисли за миг, после каза:

— Ще използваме телефона на хлапето. — Извади от джоба си телефона с картите. — Нали момчето й е било гадже? Ще изпратим есемес от телефона му. Ще напишем, че иска да се срещнат тайно в задния двор.