Ерик Стори - Дадена дума

Имаше гъста черна коса и тънки мустаци. Беше облечен с безупречно изгладена риза с къси ръкави и джинси. Целите му ръце бяха покрити с татуировки, които започваха от китките и изчезваха под ръкавите. Обувките му бяха от кожа на щраус или друго екзотично животно. Движеше се с нетипична за мъж с неговите габарити лекота. Насочи се право към моя пикап. След него се носеше гъст облак от одеколон.

— Здрасти, Чопо — поздравих аз и извадих ръка от якето.

— Que pasa? Какво става?

Чопо скръсти ръце на гърдите, широко разкрачен, и демонстрира огромните си мускули. Той работеше на свободна практика и изпълняваше поръчки за различни картели. Носеше му се славата на човек, който се справя със задачите си без излишни усложнения, затова не можеше да се оплаче от липса на поръчки.

— Хуан се обади. Каза, че може би имаш нужда от помощ с някакви отрепки.

— Оценявам го.

— Няма проблем, длъжник съм ти — отвърна той и се огледа спокойно наляво и надясно.

Веднъж двамата бяхме отишли до Мексико със съвсем простата задача да преместим майка му от сламената й къщурка в провинцията до далеч по-голяма тухлена къща в града. Чопо искаше да му е под ръка, за да се грижи за нея. Работата не беше опасна, но фактът, че бях помогнал на семейството му, означаваше много за него.

— Очакваме някакви момчета от Райфъл, нали? — попита Чопо.

Кимнах.

— Искат да вземат една барманка от „Избата“, която е влязла в черния им списък. Нуждая се от тях, за да ме отведат до шефа си, някакъв тип, известен като Дребосъка.

— Jefe? Хефе?

— Това ли е истинското име на Дребосъка?

— Истинското му име е Джеф. Представя се като Хефе, защото си въобразява, че това го прави истински гангстер като нас.

— Хефе може да знае къде шефът му Ланс Алвис произвежда своята дрога. Той държи сестра ми.

Чопо се изплю на земята.

— Ей, човече, всички търсят господин Алвис. Спрял е доставките на евтина стока. Ако мога да ти дам един съвет, стой по-далече от него. Този тип разпъна на кръст трима дилъри от Албъкърки. Досущ като Христос.

— По дяволите! — Това бе второто напомняне, че може да съм подценил Ланс. — Разбираш, че нямам избор. Трябва да измъкна сестра си. И най-вероятно не разполагам с много време.

Споделих с Чопо останалата част от плана си.

— Разбрано, брато — отвърна той и посочи петдесеткалибровия „Дезърт Игъл“ в колана на джинсите си.

Повечето хора не могат дори да държат такова оръжие в ръцете си, какво остава да стрелят точно с него. В дланите на Чопо обаче то изглеждаше малко като моя четирийсеткалибров пистолет.

Чопо забеляза интереса ми.

— Харесва ли ти? — попита той. — Намерих го на земята.

Ухили се зловещо, което означаваше, че не бих искал да узная подробности как се е сдобил с него.

Седяхме в колата и наблюдавахме парка. Слънцето грееше и въздухът миришеше на суха трева и кофи за боклук. Беше пълно със семейства, които идваха да обядват, а малките им деца си играеха на изпотъпканата кафеникава трева. Майки идваха и си отиваха, някои правеха фитнес, като крачеха бързо и размахваха пухкавите си ръце, други тикаха бавно бебешки колички. Прелитаха врани, кацаха и ровеха по алеите за остатъци от храна.

Към шест часа паркът започна да се опразва. Кварталът явно следваше неписано правило, че започне ли да се стъмва, мястото става територия, на която местните банди вършат своя бизнес. Появи се току-що измит и полиран червен мустанг, който направи обратен завой и мина бавно покрай нас, а после изчезна в края на улицата.

— Момчетата на Дребосъка пристигнаха — заяви Чопо.

— Добре, да обсъдим как ще действаме. Казваш им, че си от друг екип. Взел си момичето и искаш да изкараш някой долар, като им го предадеш. Водиш ги по алеята и свивате зад ъгъла. Появят ли се на определеното място, опирам пистолет в главата на шофьора и ги изкарвам от колата. Трябва да направиш така, че да ти повярват… Да се убедят, че не си алчен, а просто искаш да спечелиш малко пари.

— Ще се справя — кимна Чопо.

Мустангът навлезе в главния паркинг със скоростта на пешеходец и спря. От колата излязоха двама души и се облегнаха на нея. Високи мърляви бели младежи, облечени с кожени якета и черни джинси.

Седяхме в колата и наблюдавахме парка. Слънцето грееше и въздухът миришеше на суха трева и кофи за боклук. Беше пълно със семейства, които идваха да обядват, а малките им деца си играеха на изпотъпканата кафеникава трева. Майки идваха и си отиваха, някои правеха фитнес, като крачеха бързо и размахваха пухкавите си ръце, други тикаха бавно бебешки колички. Прелитаха врани, кацаха и ровеха по алеите за остатъци от храна.