Ерик Стори - Дадена дума

— Видя ли? — попита Чопо.

Изглеждаше спокоен и делови; дясната му длан държеше небрежно волана, докато мускулестата му лява ръка сочеше през прозореца към депото. Натисна газта и подкара право натам.

Кимнах. Димът се издигаше над централната част на депото за отпадъци, на мястото, където би трябвало да се намира офисът. Различих пламъци на фона на помръкващата светлина, които танцуваха като дервиши. Али беше там.

Когато спряхме в двора, веднага стана ясно, че всичко се е объркало. Входната врата висеше разбита на пантите си, няколко коли горяха и през счупените им прозорци излизаха огнени езици, а край пламналия офис лежаха трупове. Скочих от колата, извадих пистолета си от якето и хукнах към пламъците. Чопо ме последва, за да ме подсигури с оръжие, насочено към отворената врата на офиса. Не прозвуча нито един изстрел. Телата не помръднаха. Отправих безмълвна молитва с надеждата Али да не е сред тях. Достигнах офиса, коленичих и огледах труповете. После махнах на Чопо да дойде. Телата принадлежаха на трима мъже: двама лежаха по лице в локви от кръв върху черната земя, а третият стенеше присвит на две край огромна гума от камион.

— Познаваш ли някой от тези типове? — попитах Чопо, когато дотича при мен.

Той ги обиколи бавно и коленичи до единия мъртвец.

— Това е братовчед ми. — Чопо прекара огромната си длан по окървавената му скула. — Ако съдя по дрехите на другия мъртвец, явно е наемник. Най-вероятно работи за Хефе или Алвис. Онзи, който хленчи, сигурно е новият работник, когото братовчед ми нае. Той трябва да ни е предал на Хефе или Алвис.

Пристъпих към падналия мъж с наведен към земята пистолет.

— Чопо — извиках през рамо, — пикапът ми е стар, целият очукан, с твърдо покривало отзад. Намери го и потърси Али. Виж дали е оставила две раници. Трябва да са близо до пикапа, но скрити.

Чопо потупа по рамото мъртвия си братовчед, сетне се изправи с присвити очи и кимна. Отдалечи се със свити юмруци и аз останах сам с мъжа, който се превиваше до гумата.

Въпросният мъж — по-скоро, момче на осемнайсет или деветнайсет — бе прострелян в корема. Синята му джинсова риза бе потъмняла. Той притискаше раната си и стенеше със затворени очи. Надвесих се над него и го ритнах в слабините. Той изпищя и отвори очи. Приклекнах до него.

— Къде е тя?

— Аз… кой…

Думите му се изгубиха в хъхрене, придружено от тънки струйки кръв.

— Нямам време за глупости — отсякох аз. — Тук имаше едно момиче. Брюнетка. Караше бял пикап. Къде е сега? Ти ли се обади на Хефе?

Младежът не отговори достатъчно бързо, затова опрях дулото на пистолета си в кръглата черна дупка в корема му. Сетне натиснах и завъртях. Той започна да крещи и да се гърчи от болка. Натиснах още по-навътре в дупката.

— Къде е момичето?

— Добре… престани!

Извадих пистолета. От дулото капеше кръв.

— Къде е?

— Добре, добре! — изхърка момчето и изплю кървава храчка. — Хефе… Джеф… е баща на приятелката ми. Продава добра стока… Каза, че се опитваш да съсипеш бизнеса му… че си избягал с някаква кучка. Трябваше да му позвъня, ако някой от вас двамата се появи. Цезар обаче оказа съпротива… — От устата му отново потече кръв. — Човече, ще умра ли? — Лицето му бе побеляло като платно.

— Не отговори на въпроса ми. Къде е момичето? При Хефе ли е?

Момчето изкашля още кръв.

— Да… заведоха го при него. Помогни ми… моля…

— Къде е Хефе?

— Трябва да ми помо…

— Къде е Хефе? — повторих аз. — Къде живее?

Младежът бързо си отиваше. Завъртях главата му към мен, наведох се и го погледнах в очите.

— Къде?

— Голяма къща… на… Фър Корт…

Той успя да изкашля адреса.

Изправих се и се огледах за Чопо. Когато сведох поглед, видях, че очите на момчето са затворени, а тялото му е безжизнено и отпуснато.

Качихме се в новата кола и потеглихме на север по обходен маршрут. Отдалечихме се от депото за отпадъци, после се насочихме към хълмовете, които се мержелееха на изток, и се спуснахме към Райфъл. Аз седях зад волана, а Чопо се бе настанил до мен. Минахме покрай малки ферми, по чиито пасища се разхождаха коне и крави, после навлязохме в тесни каньони, осеяни с луксозни и не толкова луксозни вили. Колата на Чопо представляваше прекалено голяма мишена, затова бяхме взели от паркинга на Цезар един най-обикновен джип чероки.

Тръгнахме си, преди сирените на пожарните коли, полицейските патрули и линейките да изпълнят депото.

— Съжалявам за пикапа ти, човече — каза Чопо и наруши напрегнатата тишина.