Ерик Стори - Дадена дума

Наближаваше обед. Колата ни бе единственият малък автомобил на целия паркинг, но на север от нас боботеха двигателите на пет големи камиона. Съмнявах се, че Джеф ще изпрати хората си с някой от тях — горивото бе прекалено скъпо. Момчетата му щяха да се появят от изток, защото това бе единственият подход към паркинга. Щяха да слязат от междущатската магистрала №70, да се спуснат по детелината, да изминат триста-четиристотин метра между ракити и дървета, да продължат по брега на реката и да заобиколят тоалетните и информационния център.

Извиках картата на местността в главата си. Паркингът се намираше на запад от сградите, а езерото се простираше на запад от него. На север течеше река Колорадо, а на юг минаваше магистралата. Видях поне три стълба с охранителни камери и се постарах да спра по-далече от зоната им на видимост.

Предполагах, че хората му ще пристигнат с една кола, вероятно в компанията на Али, и ще спрат на паркинга, докато втора кола ще ги очаква някъде на отсечката между магистралата и бензиностанцията. Щяха да извършат размяната и да си тръгнат. Предполагаше се, че ще изчакаме малко и ще тръгнем към шосето и по пътя ще бъдем разстреляни от засада. Заемеха ли позиции от двете страни, щяха да ни направят на решето.

Щяха да приложат класическа техника за засада. Бях научил за нея от книгите, в които бях заровил нос като малък, а после я бях усвоил на практика на места като Кабинда, Фритаун и Хартум.

Слънцето грееше право над главите ни, отразяваше се в джипа и го нагряваше като канче със супа на огъня. Свалих прозореца си в мига, в който на паркинга навлезе синьо беемве и спря точно срещу нас. Погледнах наляво, зад джипа, към двуметровите треви, които заобикаляха езерото.

Чопо би трябвало да лежи там някъде и да наблюдава района през оптичния мерник на моята полуавтоматична двайсет и две калиброва пушка. Пълнителят й побираше двайсет и пет патрона, а тя стреляше относително безшумно и от близко разстояние можеше да повали поне няколко нападатели.

Разполагах с пистолета си, макар че, ако нещо се объркаше, нямаше да ми се наложи да го използвам. А ако нещо много се объркаше, можех да разчитам на голямата пушка отзад. В нея имаше само три патрона, но щеше да спре връхлитащ лос.

— Ето ги — казах аз. — Приготви се.

Кейти разкопча колана си, изтри сълзите си и оправи връзките на обувките си.

— Трудно ми е да тичам с тези обувки — каза тя и подсмръкна.

Телефонът й иззвъня в джоба ми и аз й го подадох. Тя проведе кратък разговор, който приключи с:

— Добре.

— Не забравяй плана.

Надявам се, че знаеш какво правиш.

Кейти слезе от колата.

Отиде до тоалетните и се облегна на сивата бетонна стена. Започнах да броя. Стигнах до двайсет, когато задната врата на беемвето се отвори от нея излезе Али. Дрехите й бяха измачкани, на лицето й имаше синина, но като изключим това, изглеждаше добре. Отправи се с бърза крачка към тоалетните, като едва се сдържаше да не хукне. Двете момичета си кимнаха, преди всяко от тях да се отправи към колата, която го очакваше.

Али първа стигна до джипа и скочи бързо на мястото до мен. Както очаквах, Кейти изобщо не бързаше да се прибере у дома. Когато се озова на два-три метра от беемвето, тя зави рязко и хукна обратно към тоалетните. Тичаше приведена на зигзаг. От колата веднага слязоха двама мъже; единият извади пистолет от кобура си под мишницата, а другият спринтира след Кейти.

Прицелих се в тичащия, но преди да натисна спусъка, Чопо вече започна да стреля с малката пушка. Оказа се, че е заел позиция по-близо до нас, отколкото бях предполагал, може би на двайсетина метра от джипа. Стреляше по мъжете, които се намираха на петдесетина метра от него, и натискаше спусъка с изумителна бързина. Прогърмя стакато от изстрели, което замлъкна само за миг, колкото Чопо да смени пълнителя. Онзи, който тичаше след Кейти, падна на земята, сви се на топка и застина. Момичето смени посоката и хукна към джипа.

Мъжът с пистолета отвърна на огъня и изпрати няколко куршума към тревата. Вторият откос на Чопо обаче го застигна и превърна лицето му в кървава каша. Тялото му рухна върху капака на беемвето. Кейти стигна до джипа и се качи вътре.

— Какво прави той? — изкрещя тя. — Мислех, че няма да убива никого.

В продължение на секунда единственият звук, който се чуваше, бе запъхтяният дъх на момичетата.

— Това му е работата, не мога да го спра — отвърнах аз.

Чопо бе прекратил стрелбата и над паркинга отново се възцари тишина. Е, почти. Шофьорите на камионите вече излизаха — едни от тоалетните, други от кабините — и започваха да крещят възбудено, да обсъждат оживено, да се чудят какво, по дяволите, става. От туристическия информационен център изскочи възрастна чернокожа жена, която говореше по телефона.