Ерик Стори - Дадена дума

Време беше да тръгваме. Излязох от джипа и казах на момичетата да не мърдат от местата си. Чопо трябваше вече да е дотътрил задника си до нас. Но не беше. Затова прибрах пистолета в якето и тръгнах към високата трева. Тръстиките се издигаха над главата ми и пречеха да се ориентирам. Проправих си път към мястото, откъдето бях чул изстрелите, и зърнах ботуш.

Лъскав каубойски ботуш, който принадлежеше на Чопо. Хукнах с всички сили, доколкото ми позволяваше старата рана на крака, и приклекнах до него.

Чопо лежеше с лице в калта, а пушката ми бе захвърлена на сантиметри от ръцете, прострени високо над главата му. Имаше вид на човек, който е скочил, за да я хване, но е застинал във въздуха. Само че Чопо не бе скачал във въздуха. Под главата му се събираше локва кръв и когато се приближих, видях източника й.

Голяма кръгла дупка в предната част на врата и второ, още по-голямо, изходно отверстие на четири-пет сантиметра под основата на черепа. Явно бе улучен от случаен куршум. По дяволите! Още една ненужна смърт, вината за която бе изцяло моя.

Изправих се. Единственият начин да придам някакъв смисъл на смъртта му бе да си припомня, че той бе войник и това щеше да се случи рано или късно. Който нож вади… Същата съдба щеше да застигне и мен някой ден.

Оставих го да лежи на земята, оставих и пушката. Сбогувах се и тръгнах бавно към джипа, като се опитвах да не привличам внимание.

Когато се настаних зад волана, чух воя на сирените в далечината. Включих на скорост и напуснах паркинга през западния изход, след което поех по черен път, който следваше бреговете на езерото. Когато то остана зад гърба ни, изкачих стръмния, обрасъл с трева склон и излязох на магистралата. Веднъж стъпил на асфалта, потеглих право на запад и се слях с колите, насочили се към Гранд Джънкшън и градовете отвъд него.

— Коя е приятелката ти? — попита Али и кимна към Кейти.

— Дъщерята на мъжа, който те отвлече. Аз пък отвлякох нея, за да я разменя за теб, но тя не пожела да се върна у дома. Затова е тук.

— Страхотно, Бар! Станали сме и похитители!

Погледнах Али и осъзнах, че се опитва да запази самообладание, но все още не се е съвзела от нощта, прекарана у Джеф. Продължаваше да се озърта през прозореца ту наляво, ту надясно, вероятно се чудеше откъде ли ще дойде следващата смъртна опасност.

— Отпусни се — отвърнах тихо аз. — Сега си добре.

Тя се заклати напред-назад, сякаш се опитваше да убеди сама себе си, че съм прав.

— Какво стана с твоя приятел? — попита Кейти от задната седалка.

Включих автопилота, като го настроих на скорост с пет километра в час над максимално разрешената.

— Мъртъв е. Един куршум го е пронизал във врата.

— Какво ще правим сега? — продължи да пита възбудено момичето.

— Ще слезем от магистралата, в случай че устроят блокади. Не мисля, че ще го направят, но все пак… Надявам се да решат, че става въпрос за провалена наркосделка или за гангстерска война.

Али спря да се клатушка на седалката. Изглеждаше замислена, концентрирана върху ситуацията, в която се бяхме озовали.

— Ами ако някой от паркинга съобщи на полицаите описанието ни? Нямаше ли камери?

Вече бях анализирал този въпрос.

— Вероятно са заснели вас двете. Ако търсят някого, това ще сте вие.

— Чудесно! — възкликна Али.

— Виж какво, направих каквото трябваше, за да ти спася кожата. Полицията не знае нищо за вас, освен че сте две уплашени жени, които случайно са се озовали на паркинга.

Али като че ли се канеше да възрази, след което размисли и чертите й се отпуснаха.

— Да, добре… благодарна съм ти, че дойде за мен.

Продължихме в същата посока още петнайсетина километра, когато Али изведнъж каза:

— Отбий там!

— Защо?

— Трепериш целият — отвърна тя. — Освен това съм по-добър шофьор. Можеш да ме упътваш накъде да карам.

Беше права. Не бях забелязал, че адреналинът ми не е спаднал, а и честно казано, не бях кой знае колко добър шофьор. Затова слязох от колата, Али стори същото, а Кейти седна отпред. Щях да се возя сам на задната седалка и можех да изпъна крака. Когато Кейти се настани на мястото до шофьора и затвори вратата, Али се приведе към мен и прошепна:

— Отиваме в Ледвил.

— Защо?

— Ланс приготвя дрогата именно там. Един от онези идиоти с беемвето се изпусна пред мен. Спомена, че е бил там. Някакво място в горите край Ледвил, същинска малка крепост, скрита сред планините.

Почувствах се като хрътка, надушила следа. Осъзнах, че това е шансът ми да открия Джен.