Крис Райън - Господари на войната

Пет секунди

Десет секунди.

Петнайсет.

Стрелбата спря.

Последва взрив.

Без да поглежда към колата на Хектор и Ди Фрайз, Дани разбра по звука и по хвърчащите отломки, че резервоарът й е гръмнал. Покри главата си с ръце и когато шумът утихна, се изправи на крака.

Двата хеликоптера се бяха издигнали на около седемдесет и пет метра. В този момент иззад билото на хълма се появи още един хеликоптер. Дани веднага разпозна тъмния му силует на хоризонта — беше „Блек хоук“. Чак след като машината се насочи към него, той се обърна и погледна към останките от пежото. Вътрешността му беше осветена от пламъците от колата на Хектор и Ди Фрайз. Загледа се в чантата с парите върху седалката и за момент си помисли, че трябва да я вземе. Навярно Таф би искал от него да направи точно това.

Тази мисъл го накара да се откаже. Времето, в което се съобразяваше с Таф, беше отминало.

Хеликоптерът кацна. Дани преметна през рамо автомата и се затича към него, подпрял ранената си ръка със здравата. От низходящата тяга се беше вдигнал облак прах. Роторите на хеликоптера завихряха прашинките и те светеха като ореоли над тях. Дани се приближаваше с наведена глава към страничната врата. Един войник му изкрещя да се качва и му подаде ръка, за да му помогне, но Дани не я пое — можеше да се справи сам. Когато влезе в тъмната, но чиста кабина на хеликоптера, веднага забеляза познатите лица. Офицерът от Мухабарат не беше сред тях. Несъмнено Спъд го беше застрелял, след като вече не му е бил нужен. Грег лежеше по гръб, докато му оказваха медицинска помощ. Спъд беше клекнал с угрижено лице до него. Вдигна глава към Дани и му кимна, а после отново се обърна към Грег. Бъкингам се беше свил в единия ъгъл. Изпълнените му с ужас очи светеха в мрака, а косата му беше полепнала върху израненото му лице.

Дани се вгледа в Клара. Когато хеликоптерът се издигна във въздуха, тя стана и го прегърна безмълвно.

Той я притисна към себе си, а после се отдръпна и погледна през прозореца. На около петдесет метра от тях летеше единият от хеликоптерите „Апачи“. В далечината проблясваха светлините на Дамаск. В източната част на града, над сградите, Дани забеляза трасиращ огън — ярко доказателство в подкрепа на факта, че злополучното посредничество на Бъкингам и Карингтън не е променило нищо в тази разрушена от войната страна. Сирийците щяха да продължат да се избиват. Външната намеса едва ли би ги спряла.

Дани извърна очи от прозореца. Това вече не беше негов проблем. Той се прибираше у дома.

Лондон

Десет дни по-късно.

Хюго Бъкингам потрепери, докато ставаше от бюрото си. По лицето му все още имаше белези от мъченията в сградата на Мухабарат в Дамаск, но той се гордееше с тях. Настанен в сградата на МИ-6 на престижна длъжност с още по-престижна заплата, той беше заобиколен от анализатори и администратори, които бяха чули слуховете за смелостта му в Сирия и се отнасяха с уважение към него.

Бъкингам тръгна към вратата. Знаеше кой е почукал. Усмихна се, преди да отвори.

— Дани, приятелю! Адски се радвам да те видя. — Протегна ръка. Дани не я пое, но Бъкингам подмина обидата, свивайки рамене. — Влизай и сядай. — Приближи се до прозореца. Кабинетът му, който се намираше на шестия етаж, беше в предната част на сградата и гледаше към Темза. — Страхотно е, нали? Трябва да призная, че ми е много приятно да наблюдавам лондонския пейзаж след онези перипетии в Средния изток…

Обърна се с гръб към Дани, който стоеше с безизразно лице срещу бюрото.

— Карингтън ми каза за Таф. Странна работа, а?

Мълчание.

— Може би така стана по-добре. Всички са малко объркани, що се отнася до ролята, която той изигра за провала ни в Сирия. Едно питие? Не искаш? Нали не би имал нищо против аз да пийна малко?

Наля си скоч от шишето върху масичката до прозореца и го гаврътна наведнъж.

— Чудех се дали си се виждал с Клара. Дяволски красиво момиче. И много смело. Харесвам такива жени. Мислех си, че бих могъл да я поканя на вечеря, пък ще видим какво ще стане по-нататък. Не сте се виждали? Е, добре, аз ще я открия. — Размаха ръка във въздуха.

— Определено разполагам с нужните средства, с които бих могъл да го направя, нали? Всъщност тъкмо за това исках да поговорим. Защо не седнеш?

Дани стоеше неподвижно.

— Ние двамата с теб се справихме достойно със ситуацията. Не постигнахме желания резултат, но всички са впечатлени от начина, по който постъпихме, след като нещата се объркаха. Страхотен екип сме, нали?