Крис Райън - Господари на войната

Пистолетът му изхвърча. Двамата мъже се хвърлиха към него.

Дани го стигна пръв.

Таф се отпусна по гръб върху пода. Ножът продължаваше да стърчи от бедрото му и кръвта шуртеше върху килима. Беше спрял да вие, но лицето му беше пребледняло от болката. Дани коленичи и макар че беше гневен и объркан, протегнатата му ръка, с насочения към главата на Таф пистолет, беше стабилна.

— Мислиш, че ще те застрелям веднага, нали, Таф? Грешиш.

По лицето на Таф се изписа надежда.

— Няма да го направя толкова бързо. Ще ти покажа как се е чувствал баща ми, когато куршумът се е забил в черепа му.

— Щял живот съм съжалявал за това — отвърна Таф.

— Не е било достатъчно. Въобще не е било достатъчно.

Завъртя бързо ръката си и насочи пистолета към челото на Таф.

Натисна спусъка. Знаеше, че ще вдигне шум, но не му пукаше.

Куршумът одраска челото на Таф и се заби в стената зад него. Това обаче беше достатъчно, за да отнесе няколко сантиметра от черепа му. Костта изхвърча настрани и преди пелената от кръв да покрие лицето му, Дани зърна мозъка му. Очите на Таф се ококориха, а после ръцете и краката му започнаха да треперят — мозъкът му вече не беше в състояние да ги контролира. От гърлото му излезе гъргорещ звук, сякаш се опитваше да каже нещо. Но дори и все още да беше в състояние да говори, Дани не би го изслушал.

Таф се разтрепери още по-силно. Дани се изправи на крака и му обърна гръб. Момчето все още беше в безсъзнание. Дани се приближи до леглото и започна да прибира пачките в чантата. Нямаше време да брои парите — Таф със сигурност се беше уверил, че сумата е точна. Когато приключи, погледна към стария си приятел. Той вече трепереше по-слабо. Лицето му приличаше на кървава маска, а езикът му висеше от ъгъла на устата му, сякаш беше получил епилептичен припадък. Изглеждаше безпомощен. Като дете.

Дани се обърна и без да погледне назад, излезе от стаята и тръгна по коридора, оставяйки вратата на стаята, в която лежеше умиращият мъж, да се затвори безшумно след него.

01:03 ч.

Посланикът беше определил мястото на срещата. Този факт изнервяше допълнително Дани. Трябваше до го чака на едно кръстовище на магистрала М-5. Шосето минаваше през гол, равен участък на пустинята и макар че по него в момента нямаше никакво движение, Дани се чувстваше незащитен. На десет метра преди кръстовището, от дясната страна на шосето, бяха паркирани две коли в посока, обратна на посоката на движение. Фаровете им бяха загасени. Явно бяха готови да потеглят веднага, ако се наложи. Дани се приближи на седемдесет и пет метра до тях и спря, като завъртя пежото под прав ъгъл, за да може да му служи за прикритие. Огледа колите с прибора за нощно виждане. В тях имаше хора, но не беше възможно да различи лицата им.

Извади сателитния телефон и набра номера на посланика, като продължаваше да наблюдава колите. Видя светлина в едната от тях в момента, в който телефонът на посланика даде сигнал.

Телефонът иззвъня осем пъти. Защо посланикът не отговори веднага? Дали изчакваше нещо? Или обсъждаше с някого как да постъпи?

— Ало? — каза най-после посланикът.

Гласът му прозвуча предпазливо.

— Водите ли ги? — попита Дани.

— Носите ли парите?

— Не ми отговорихте на въпроса.

Мълчание.

— Трима мъже и една жена. И четиримата са в тежко състояние.

— Искам да ги видя. Кажете им да слязат един по един и да се отдалечат от колите.

— Първо ми покажете парите.

— Няма начин. Условията определям аз. Ще получите парите, след като се уверя, че сте довели моите хора.

Мълчание. Вратата на колата откъм мястото до шофьора се отвори и от нея се появи човешка фигура.

Дори и на зелената светлина на прибора за нощно виждане Дани успя да различи синините и раните по лицето на Бъкингам. Бузите му бяха подути, а очите — подпухнали. Накуцваше и трепереше. Явно в Мухабарат го бяха подложили на жестоки изтезания.

След него от колата слезе Клара. Лицето й не беше толкова подуто, но начинът, по който вървеше, показваше, че е била измъчвана още по-жестоко. Вероятно я бяха изнасилили. Опитваше се да си държи ръцете вдигнати, докато се приближаваше към Бъкингам.

Появи се следващата фигура. Дани изпита ужас и в същото време облекчение. Беше Спъд или някакво негово жалко подобие. Главата му беше обръсната, носът му беше счупен, а устните — сцепени. Лявата му ръка висеше под ъгъл от рамото му — явно беше извадена от ставата. Дани потрепери от мисълта за болката, която партньорът му изпитваше. Той също куцаше, но очите му шареха във всички посоки в очакване на евентуална опасност. Дали беше наясно с това, което се случваше? Съдейки по подозрителния поглед, който хвърли към пежото, Дани разбра, че Спъд не знае нищо.