Крис Райън - Господари на войната

А после се появи Грег. Нещастникът даже не можеше да върви. Двама сирийци — вероятно хората на посланика, които ги бяха измъкнали от Мухабарат, — бяха преметнали ръцете му през раменете си и го носеха. Главата му, която също беше обръсната, се люлееше и Дани си помисли, че може би е в безсъзнание.

Но поне всичките бяха налице.

Дани отново проговори по телефона.

— Слезте от колата. Накарайте приятелите си от полицията да се отдръпнат на двайсет метра от моите хора. После искам от вас да застанете на десет метра пред колите и да държите телефона до ухото си. Ако по някакъв начин усетя, че двамата сирийци подслушват разговора ни, няма да ви дам парите.

— Бъдете спокоен, те няма как да подслушват.

— Добре. Радвам се, че се запознахме.

— Чакайте!

Посланикът слезе от колата. Приближи се до сирийците и разговаря с тях около трийсет секунди. Двамата мъже отстъпиха назад, а посланикът тръгна бързо към колата на Дани, притиснал телефона до ухото си.

— Ако искате да получите парите, ще трябва да направите това, което ви казвам — изрече Дани в слушалката. — Носите ли оръжие?

— Естествено.

— Пистолет?

— Да.

— Дайте го на мъжа, който се казва Спъд, заедно с телефона. После се качете в колата и потеглете към мен. Имайте предвид, че през цялото време ще ви държа на прицел. Не включвайте светлините. Ако превишите скоростта над двайсет километра в час, ще стрелям. Ще спрете на десет метра пред мен и ще останете зад кормилото. Разбрахте ли?

Мълчание.

— Разбрах.

Дани проследи посланика, докато подаваше пистолета и телефона на Спъд и се качваше в колата. След няколко секунди колата потегли.

— Спъд, чуваш ли ме?

— Кой, по дяволите, се обажда?

Гласът на Спъд прозвуча грубо.

— Дани.

Мълчание.

— Много закъсня, приятел.

— В един и половина трябва да бъдем на кръстовището, което е на пет километра оттук в южна посока, откъдето ще ни вземе хеликоптер. Ще можеш ли да се справиш с тези главорези?

Мълчание.

— Много сме зле, приятел. Не мислех, че Грег ще изкара още една нощ.

— Ще използваме сирийците да ни преведат през бариерите. Първо обаче трябва да си уредя сметките с посланика.

Дани насочи вниманието си към колата, която спря на десет метра от него.

Чантата с парите беше на съседната седалка. Дани бръкна в нея и извади няколко пачки. Нямаше представа колко долара има в тях, но не очакваше, че посланикът ще започне да ги брои. Стиснал в едната ръка пачките, а в другата пистолета, той слезе и тръгна към колата.

Посланикът свали стъклото. Дани надникна през прозореца и видя, че е сложил ръцете си върху волана, а от челото му капе пот. Облиза се нервно и очите му се стрелнаха към Дани.

Дани хвърли пачките в скута му.

— Тръгвайте! Веднага!

Посланикът качи колата на шосето и обърна. Гумите изскърцаха, когато увеличи скоростта. Чак след като измина трийсет метра, включи светлините. В далечината се задаваше кола. Беше на около два километра. Вероятно не беше военна, но Дани не искаше да рискува. Скочи в пежото и потегли към мястото, на което бяха Клара и тримата мъже.

Спъд вече се беше задействал. Навехнатата му ръка висеше отстрани до тялото му, а с другата държеше пистолета, насочен към двамата сирийци, които го гледаха уплашено с вдигнати ръце. Дани също насочи пистолета си към тях. Бъкингам и Клара крепяха Грег в изправено положение. Бъкингам се беше ококорил и трепереше и Дани се надяваше, че ще си държи устата затворена.

Нямаше време за сантименталности. Дани трябваше да им даде инструкции.

— Ще продължим с двете коли. Ако се наблъскаме в едната, ще събудим подозрение, в случай че някой ни спре.

— Нея ще я оставим — намеси се Бъкингам.

Клара замахна и го удари по разраненото лице. Той изквича от болка.

— Отдавна ми се искаше аз самият да го направя — каза Дани и се обърна към Спъд. — Надявам се, че тези сирийски копелета ще…

— Дани… — прекъсна го Клара, дръпна го за ръкава и посочи към шосето.

Дани се обърна. До пежото беше спряла кола. Предните й фарове светеха и вратата откъм мястото на шофьора беше отворена. Дани вдигна прибора за нощно виждане, примигвайки от светлината на фаровете. Мъжът, който слизаше от колата, беше нисък и набит. Носеше автомат.

Дани разпозна лицето му.

Хектор. Кучият му син сигурно го беше видял да напуска улица „Ал Камада“ и го беше проследил. Сигурно беше дошъл заради парите.

— Легнете на земята! — изкрещя Дани.

Дръпна Клара и я събори. Грег и Бъкингам паднаха заедно с нея. Спъд също залегна. Последва дъжд от куршуми и въздухът се изпълни с нечовешки писъци. Един от сирийците беше улучен.