Джеф Абот - 9-те слънца

Думите се разпиляха като живак, по-бързо, отколкото можеше да ги спре.

— Имаш право. Имаш право. Не биваше да ти говоря така, когато баща ти умря… Е, стореното — сторено. Но не съм виновна аз, че избяга и се забърка в още по-големи неприятности.

Той примигна.

— Не те виня, мамо.

— Нищо подобно. Виниш ме, че съм била лоша майка. Мислиш, че съм лоша майка.

— Не. Не мисля.

Не успя да я погледне в очите.

Тя смени милостиво темата.

— Защо точно те преследват тези хора?

— Дълга история.

— Ще отложа ангажиментите си този следобед — каза тя. — Ще измислим стратегия. Само ти и аз. Искат да те убият, защото знаеш нещо?

— Да.

— Какво знаеш?

— Всъщност не знам нищо. Но те смятат, че знам.

Да й каже истината означаваше да я изложи на опасност. Не биваше да го прави. Грешките му бяха погубили баща му; не искаше да губи и майка си.

— Добре. Но разполагаш с информация, която да предоставиш на полицията. Трябва да сключим сделка, Джак. Затова те питам. С какво разполагаш?

Както винаги дипломат, както винаги готова да преговаря. Прииска му се да й обърне гръб и да си тръгне. Просто да излезе пред вратата. Дали щеше да извика полицията, преди да е стигнал до асансьора? Или ще остави единствения си син да изчезне отново, защото в крайна сметка така ще си навлече по-малко главоболия?

— Мога да им дам няколко имена. Хора в Амстердам и Ню Йорк.

— Добре. Това е някакво начало. Но сигурно знаеш повече, щом искат да те убият.

— Не.

— Защо не… Знам, че си изморен. Защо не си вземеш душ? Дрехите ти сигурно още ти стават. Запазила съм ги всичките.

— Мамо…

— Знаех, че ще се върнеш у дома.

„Вярвала си повече от мен“, помисли си Джак. Внезапно идеята да влезе в старата си стая му се стори прекрасна. Пашкул, в който да се преобрази, където да стане отново някогашния безобиден Джак Мин, да забрави, че го преследват престъпници, че се е вмъкнал в собствената си родина под чуждо име, че е синът, който разочарова майка си и признава греховете си.

— Но до утре не искам да разговарям с адвоката, мамо. Разбираш ли? Ще му се обадим утре сутринта.

Щеше да вземе оттук необходимото за срещата с ЦРУ и да изчезне. Всеки миг от тук нататък беше сбогуване с майка му.

Тя му сипа чаша кафе и той я изпи мълчаливо. Беше вкусно. Майка му винаги правеше превъзходно кафе и той си помисли колко е смешно, че ще я запомни именно с него — не със сандвичи с фъстъчено масло или домашен сладолед или спагети, а с кафе. Позволи му да започне да пие отрано. Не възразяваше, когато отсипваше от каната с кафе в чашата си с мляко. Просто да провери как ще реагира тя.

— Гладен ли си? — попита го. Сега вече звучеше като майка.

— Да.

— Изкъпи се и се преоблечи, а аз ще приготвя обяда. После ще поговорим.

— Добре.

Тя отвори хладилника и надникна вътре, очевидно с надеждата да види необходимите съставки. Той влезе в стаята си. Сякаш долови ехо от предишния си живот — грамотата за отличен успех от математическата гимназия, окачена в рамка на стената, износените книги с тънки корици, които четеше като дете, спретната купчинка с видеоигри, разучени до най-малката подробност и до последното ниво. Редица дискове, които беше забравил, че притежава, групи, гневи групи, роптаещи срещу града. Спомни си как тогава си мислеше, че знае какво е да си уловен в капан, и, о, наистина знаеше.

Пусна душа и зачака. Прокара пръсти под струята. Искаше водата да е много гореща, за да изтрие амстердамската мръсотия от себе си. Мразеше да стои до душа и да чака да се затопли. Реши да отиде да вземе каквото му трябва, докато водата се сгрее. Майка му се суетеше в кухнята.

Излезе крадешком от стаята си и тръгна по коридора към кабинета на баща си. Осени го странна мисъл, че майка му живее тук, в апартамент, посветен по-скоро на напусналите я мъже, отколкото на нея самата. Шмугна се в кабинета. Заобиколи припряно бюрото — сърцето на баща му беше забавило ход и бе спряло пред това бюро и Джак не искаше да се взира дълго в него; тръпки го побиваха, все още чуваше как тялото тупва глухо върху пода.

Отвори чекмеджето. Ключовете за всичките седем сгради, които баща му притежаваше в Ню Йорк, си бяха на мястото. Майка му не беше ги продала, слава Богу, и той не смяташе да я разпитва защо. Седна пред компютъра и включи уебсайта на „Мин Пропъртис“.

Сградата в Уилямсбърг, Бруклин, все още пустееше. Баща му не искаше да инвестира сам в обновяването й. Почина, преди да намери партньор. Олекна му, че майка му също не е предприела нищо. Извади връзката с ключове и я прибра в джоба си. Нямаше да й хрумне да ги търси, не и докато предаването му в полицията (или изчезването му) обсебваше мислите й.